Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди сведе очи към пода.

— Не, не. Продължавай да ме гледаш — изсъска Томи.

Еди се подчини. Беше трудно, беше нередно, беше странно.

Томи вдигна показалеца на дясната си ръка като дуло и палеца като ударник. Притисна показалеца в челото на Еди. Еди затвори очи. Томи стреля.

— Бум — прошепна, пусна хартиената кърпа на пода в краката на Еди и излезе.

Вратата се затвори. Еди остана сам с тишината.

Томи крачеше тежко-тежко по скучния полицейски коридор. Онзи кретен за малко да се насере… Съпротивляваше се, опитваше се да постъпи правилно. Томи не би реагирал така, ако не беше видял нещо друго, нещо ново у Еди. Несигурността му си беше там, в това нямаше нищо странно, трябваше да я има. Но и противоположното, някаква скрита самоувереност. Може би дори самият Еди не отчиташе присъствието й. Томи никога преди не я беше долавял у него… сякаш бе взел решение… сякаш се беше престрашил да свърши нещо. А това беше противоестествено за такъв нерешителен тип като Еди Буман…

Стъпките на Томи отекваха в коридора. Разминаваше се с колеги. Кимвания, Здрасти, Томи. Томи не отвръщаше на поздравите.

И страхът… Еди Буман се страхуваше. Ужасно се страхуваше; като малко момче, което за първи път се опълчва на баща си…

Той разбираше от психология…

Обади се на авиокомпанията. Запази билет за първия възможен полет до Прага.

Еди се чувстваше преследван. Непрекъснато поглеждаше огледалото за обратно виждане, докато шофираше през града, параноично…

Обикаляше из апартамента си, не можеше да си намери място. Котаракът Мани не му се пречкаше. Стресът му пречеше да мисли. Еди седна, задиша дълбоко. Една емоция изпъкна сред другите. Страхът… Суров, черен, тежък ужас, който създаваше само празнота и смут. Винаги беше успявал да замени точно това чувство с агресия, гняв и бяс и после да даде излаз на вътрешното безсилие чрез насилието. Не и сега… вече не. Обхвана го чувство, че е малък, че е уязвим. Изведнъж се превърна в малко момче. Беше затънал в нещо, над което нямаше контрол. Стените в кухнята бяха високи и тъмни, усещането за непознатото и собствената му уязвимост създаваха ужаса. Еди не искаше да остава сам.

Облече си тясна тениска, пръсна си от най-скъпия одеколон. Взе ключовете за колата от масичката в антрето, якето от закачалката. Вратата се затръшна след него. Бързи стъпки надолу по стълбите.

Бягство…

Еди отново седеше в колата. Знаеше пътя и насън, мястото беше само на десет минути оттук, между един жилищен комплекс и малък промишлен район. Той сви към паркинга.

Неоновата табела светеше. Гарбу , можеше да се прочете, въпреки че „б“-то беше изгоряло. „Гарбу“ представляваше смесица от ресторант, нощен клуб и пазар за плът. Типично за предградията. Тук жените бяха по-зрели, повечето разведени, всички в един и същи тип евтини памучни дрехи, купени от една и съща верига. Бяха ужасно лесни. Еди винаги намираше някоя, която да отведе у дома без много приказки… ето колко трагично беше в „Гарбу“.

Той не слезе от колата, наблюдаваше хората, които влизаха в заведението, празнично облечените, пияните, самотните, похотливите… и слънцето грееше.

Всичко се беше объркало.

Не му беше тук мястото. Не това искаше да прави Еди… Нали беше решил да прави точно обратното. Беше си го обещал в Прага. И обратното на това да влезе в „Гарбу“ и да намери парче месо, за да убие безпокойството си със секс, беше… да не го прави. А да не го направи, означаваше да смени краткотрайните решения с дългосрочни, да върши добро вместо зло… ето около какво се въртяха мислите на Еди Буман, докато седеше, вторачен във волана на автомобила си.

Той завъртя ключа, двигателят отново забръмча.

Еди внезапно осъзна накъде се е запътил. Колата се беше насочила към хубавите предградия на север от града. Беше пътувал натам много пъти, но по средата винаги беше обръщал. Сега обаче нямаше връщане назад.

След половин час сви по виещите се тесни пътища в голямото предградие, намери къщата, която се издигаше на улица, пълна с постройки в същия стил. Всичките с малки градинки, асфалтирани алеи, някои с баскетболен кош, поставен на стената на гаража.

Еди отби от пътя. Изключи двигателя.

Вечерното слънце светеше златисто. Миришеше на барбекю… Деца караха колело и играеха футбол на улицата. Контролирана анархия.

Еди за първи път видя родния дом на Рикард Егнел. Къщата на семейство Егнел беше тиха. Беше престанала да говори преди дълго време. Завесите бяха пуснати, нямаше признаци на живот. Само мъка. Тежка, безцветна и бездънна болка и отчаяние.