Александр Содерберг - Добрият вълк

— Благодаря — едва продума.

— Ще дойдем.

— Кога?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро. Бъди нащрек — заръча Лешек.

Тръгнаха си, вратата се затвори.

Мислите прелитаха през главата на Лешек. Погледна дрогирания Горман. За първи път пред Йенс се отваряше възможност, вратичка. Просто да си тръгне… Но не можеше. Можеше обаче да направи нещо друго.

Йенс стана от леглото, внимателно извади ключа на стаята от джинсите на Горман, които бяха метнати на земята. Взе обувките си в ръка, излезе от стаята и потъна в топлата флорентинска нощ. По улиците беше пълно с народ. Твърде много народ предвид това какво смяташе да прави; всички, изглежда, бяха в групичка или поне по двойки.

Йенс затърси жертвата си. Видя я след няколко минути, самотна жена, двайсетина годишна, дълга черна коса, къса рокля и високи токчета. Държеше телефон до ухото си. Йенс забърза крачка, пресрещна я.

Тя дърдореше нещо на италиански, когато той приближи. Йенс издърпа телефона от ръката й и сви вляво по друга тясна уличка. Хукна. Жената закрещя подире му. Йенс ускори темпото, тичаше през лабиринта, излезе на някакъв площад, смеси се с тълпата и се запъти обратно към хотела в широк полукръг. Набра номера, който беше запаметил преди много време. Доближи телефона до ухото си, миришеше силно на евтин младежки парфюм.

Прозвучаха два сигнала, някак далечни.

Нейният глас. Така беше копнял да го чуе.

— Йенс? — прошепна тя.

— Утре пътувам за Маями — каза той.

— Ами Лотар?

— И той е там.

— Как е?

— Добре е. Но не ни изпускат от поглед и за секунда и не знам колко още ще останем там. Ами вие, вие как сте? Всички ли са още с теб?

— Всички са тук. Всички са добре…

— Ти как си? — попита Йенс тихо.

Тя не отговори на въпроса му, вместо това поиска да знае:

— Къде си в момента?

— Няма значение. Скоро трябва да затварям. Сега ме чуй, Софи. Току-що при мен дойдоха Лешек и някаква жена. Те също са тръгнали към Маями, искат да спасяват Лотар. Вие трябва да ги изпреварите.

Той приближаваше хотела, и двамата мълчаха.

— Чуваш ли ме?

Софи промърмори едно да.

— Коя е жената? — попита той. — Мургава, със зелени очи, красива…

— Соня, Соня Ализадех — позна веднага Софи. — Иранка, нещо като доведена сестра на Хектор. Неотлъчно до него.

— Мислят, че си мъртва — продължи Йенс.

— Лешек какво каза?

— Попита дали знам кой те е убил.

Тя помълча, после попита:

— Каза ли нещо за Хектор?

— Не.

— Ти попита ли?

— Не.

Мълчание.

— Софи?

— Да…

— Нямам много време. Нуждаем се от помощта ви. Утре летя за Маями. Вероятно Лешек и Соня също. Времето ни притиска.

Йенс й даде адреса в Маями и затвори, пусна телефона в едно кошче за боклук и се прибра в хотела.

Телефонът в ръка. Софи стоеше в спалнята и се опитваше да събере разпилените си чувства.

Лотар бил добре, Йенс също звучеше нормално. Това беше най-важното.

Почукване зад нея. Майлс стоеше зад гърба й.

— Йенс ли? — попита.

Тя кимна.

— Лотар?

— Добре бил — успокои го Софи.

Майлс сведе очи, после ги вдигна.

— Какво още каза?

— Иска да ги измъкнем.

— Къде са?

— В Маями.

— Няма да стане — поклати глава Майлс.

— Не, няма как — съгласи се Софи едва чуто.

И двамата мислеха за Лотар. Извършиха невиждано предателство спрямо него, когато го размениха за Алберт… Сега го предаваха отново.

Майлс понечи да излезе. Чувството за вина я разяждаше отвътре.

— Майлс? — спря го тя.

Той се обърна.

— Йенс каза, че Лешек и Соня също са тръгнали натам.

— Към Маями ли?

— Да.

— Откъде знаят…

— Йенс нямаше време да обясни. Но говорил с Лешек… Ще отидат…

Майлс знаеше продължението, но я остави да го каже на глас.

— Хектор и Арон може също да са с тях — рече тя.

— Какво искаш да направим? — попита той.

— Може да опитаме — промълви тя.

— Да се свържем с Томи.

— Да, нека полицията в Маями ги залови.

— За какво говорите? — прозвуча гласът на Алберт, който седеше в инвалидния стол на прага и гледаше ту Софи, ту Майлс.

Нищо, просто си приказваме — така искаше да отговори тя. Вместо това замълча.

— Искам да говоря с мама насаме — Алберт помоли Майлс.

Майлс излезе от стаята.

— Мамо?

Тя искаше да излъже, искаше да се предпази. Очите на Алберт бяха ясносини. Не беше толкова отдавна мигът, когато тя ги видя за първи път. Преди седемнайсет години в едно болнично легло. Когато ги погледна, я обхвана чувство, че са се виждали и преди. Че вече го познава. Там, в онзи миг, както повечето жени на света, тя обеща винаги да го закриля, никога да не го предава и да се грижи да е в безопасност.