Александр Содерберг - Добрият вълк

Свали пистолета. Повтори движението.

Главата на Софи…

Бум-бум…

Плавно движение към главата на Майлс…

Бум-бум…

Щеше да се получи. Оръжието беше старо, но добре поддържано. Калибърът беше 0.45. Куршумите тежки и груби със супермного барут. Това щеше да увеличи скоростта, щяха да летят право напред. Щяха да предизвикат брутални щети.

Еди отвори прозореца. Топъл вечерен въздух лъхна лицето му. Той пристъпи крачка назад в тъмното, отново вдигна пистолета, насочи го към Софи, главата й беше на мушка. Пръстът притисна спусъка. Той затаи дъх, приготви се да стреля и изведнъж се спря. Тя се усмихваше. Усмихваше се широко, почти се смееше. Еди свали оръжието. Не можеше да я застреля в лицето, докато тя се смееше. Щеше да почака още малко…

През това време огледа кухнята. Вечеря, компания, смях и приказки. Това го смущаваше…

Софи престана да се смее. Еди повтори процедурата, вдигна пистолета, затаи дъх, сложи показалец на спусъка. В момента, в който щеше да довърши започнатото, главата й се скри. Беше се навела към сина си, целуна го по главата.

За миг разумът надделя у Еди.

Петима души около маса. Свещи, ядене, пиене, общуване, радост… топлота… смях. Изглеждаше уютно. Това беше нещо хубаво.

Нещо хубаво…

Той самият никога не го беше изпитвал… нещо хубаво. Разбираше, че другите хора живеят така. Но Еди не знаеше точно какво е… до този момент. Сега беше доловил нещо… беше го усетил.

Еди се проклинаше. Шибаното колебание и вечното чудене. Обхвана го гняв, той се стегна. Пак надигна пистолета, прицели се, сложи пръст на спусъка. Дишаше през носа… Опита се да се прицели. Но ненадейно оръжието стана тежко и нестабилно, клатеше се и не спираше на едно място. Той пробва да го държи с две ръце, но и това не помогна.

Еди загуби самоконтрол, изсъска вбесено през стиснати зъби. Събра цялата си сила, стисна оръжието с две ръце, затаи дъх. Ръцете му трепереха. Искаше да изпразни целия пълнител в тази проклета кухня…

Но не можеше.

Еди се свлече на пода, облегна гръб на едното бюро.

Некадърен глупак…

Еди налапа студеното черно дуло. Имаше железен вкус. Той докосна спусъка… Но тялото все още говореше свой собствен език. Нито една частица от него не бе в състояние да застреля нито Софи, нито Майлс Ингмаршон… нито него самия.

Пистолетът падна на земята.

Всички алтернативи бяха изчерпани… Еди остана така, зареял поглед.

Но се появи светлинка. Светлинка, която не светеше. Цепнатина в безнадеждността. Светлината проникна през цялата шибана, гадна тъмнина. Искаше да му каже нещо. Беше и топла…

Щом не можеше дори да се самоубие… Какво щеше да прави тогава? Изглеждаше безнадеждно, но светлината не се предаваше, сякаш му носеше нещо.

Нова алтернатива тупна в скута му.

Той щеше да направи обратното. Еди Буман щеше да направи точно обратното.

Часът беше единайсет и половина вечерта, когато Соня и Лешек се регистрираха на рецепцията и получиха ключа за стаята си.

— Ще ни помогнете ли с чантите? — помоли Соня.

Оставиха багажа на рецепцията и се качиха на третия етаж. Стаята им гледаше към реката. Чакаха. Соня на леглото, Лешек на стол.

Почукване на вратата след десет минути. Лешек включи хронометъра на часовника си, а Соня отиде да отвори. Пиколото с пърхота на раменете донесе двете им чанти. Прие няколкото евро, които му подаде Лешек, благодари и се обърна да си върви. Лешек го хвана изотзад и притисна парцал, напоен с химикали върху устата и носа му. Минаха пет секунди, после мъжът се строполи на пода.

Соня бързо измъкна връзката ключове на пиколото. На нея имаше само три ключа. Единият приличаше на този от тяхната стая — универсалният ключ.

Двамата забързаха по коридора, слязоха на втория етаж, към стаята на Йенс и Горман, спряха се пред вратата, Лешек притисна ухо до нея. Тихо хъркане отвътре. Извадиха пистолетите, сложиха заглушители, Лешек кимна на Соня да отключи.

Йенс Вал седеше на леглото, върху покривката, облечен, и четеше книга. Кевин Горман хъркаше по гръб в съседното легло. Беше пушил хероин, преди да потъне в сън. Освен фолиото, дрогата и запалката, на нощната масичка, която ги разделяше, се търкаляха още празни бирени кенове и бутилки уиски. Йенс беше чакал търпеливо Горман да загуби съзнание. След това извади книгата си, пое дълбоко дъх и започна да чете.

Звук зад вратата, ключ, вкаран в ключалката. Лампата на коридора освети една ивица от пода, когато вратата се открехна. Минаха няколко секунди. После вратата се отвори широко. Влязоха двама души с пистолети със заглушител, насочени към него и Горман. Мъж и жена. Мъжът… Лешек Смяли, най-приближеният човек на Хектор след Арон Гайслер… Може би един от последните, които би очаквал да види тук и сега.