Александр Содерберг - Добрият вълк

— Да, тя ни е много скъпа — отвърна Кинг меко.

— А баща ви?

Усмивките помръкнаха.

— В ада е и Дяволът му бърка отзад, as we speak — каза Виктор тихо.

Арон се обърна към Леви:

— Симпатични момчета си намерил.

Леви сви рамене.

— Нали това искаше.

— Не точно — отвърна Арон.

— Не може да имаш всичко — рече Леви.

— Заплащането? — настоя Кинг. Дъвчеше клечка за зъби.

— Още нищо. Когато приключим — отговори Арон.

— Ние не работим така — възрази Кинг.

— Е, аз работя.

Патова ситуация.

— Ами бедната ни майка? — обади се Виктор.

Арон не отговори.

— Искаме двойно — заяви Кинг.

— Ще получите и повече — отвърна Арон.

Кинг спря да дъвче клечката. Виктор не помръдна.

— Ще премахнем дон Игнасио Рамирес и ще сложим ръка на организацията му. А вие ще получите голямо парче от пая.

Братята се спогледаха, после се вторачиха в Арон.

— Кой, дявол го взел, е дон Игнасио? — попита Кинг.

— Дон Игнасио Рамирес е наркобарон от западна Колумбия. Доставя основно за Европа — обясни Леви.

— Богат ли е? — поинтересува се Виктор.

Арон раздразнено присви очи.

— Логично е, не мислиш ли?

— Колко богат? — не отстъпваше Кинг.

— Ще останете доволни — промълви Арон тихо.

Братята започнаха да разговарят помежду си. Мисълта внезапно да се превърнат в наркобарони в Колумбия беше вълнуваща.

— Окей — кимна Кинг накрая. — Какъв е планът?

— Отиваме в Колумбия, снабдяваме се с оръжия, проучваме терена, чакаме шефът ми да се обади. И после нападаме.

— А ако не успеем?

— Ще умрем — сви рамене Арон.

Братята се ухилиха.

— Ще умрем — повториха в един глас и надигнаха чашите.

— Но преди да умрем, ще се отбием в публичния дом. Надолу по улицата е — добави Виктор щастливо.

Арон и Леви поклатиха глава.

— Хайде де, там има и момчета, ако предпочитате — захили се Кинг и брат му се изсмя.

Еди вдигна телефона.

— При писоара — нареди Томи и затвори.

Еди се промъкна в мъжката тоалетна. Мина покрай кабинките, като почукваше на всяка врата. Нямаше никого. Той се облегна на един умивалник и се вгледа в отражението си в огледалото. Запита се дали може да вярва на този човек. Не биваше. Еди беше репетирал всичко възможно — обида, апатия, всяко поведение, което би могло да прикрие тревогата и притеснението му. Не се получаваше.

Томи влезе. Без да поглежда към Еди, застана пред стария алуминиев писоар и си свали ципа.

— Слушам те — каза дрезгаво, сърдито, прицели се над синьото тоалетно блокче.

— Нямаше никого — заяви Еди.

Уголемената простата на Томи накъсваше струйката.

— Сигурен ли си? — попита той, затаил дъх.

— Общо взето — отвърна Еди.

Кратки тласъци в писоара.

— Какво значи общо взето , мамка му? — изръмжа Томи и изпъшка, докато се опитваше да приключи с пикаенето.

— Почти сигурен съм — отговори Еди.

Томи го погледна за първи път, откакто беше влязъл в тоалетната. Погледът беше проницателен, остър и груб, прогори дупки в очите на Еди.

— Да не би Еди Буман да се е превърнал в пъзльо?

Еди сведе очи.

Томи приключи и си вдигна ципа. Отиде при мивката, където беше застанал Еди. Бяха близо един срещу друг, твърде близо, Еди се чувстваше неприятно толкова близо до Томи, искаше да се отдръпне, но не можеше.

— Зададох ти въпрос — продължи Томи и завъртя кранчето.

Водата отекваше от плочките в помещението.

— Не съм пъзльо — процеди Еди с тънък глас.

— Приемаш ли това на сериозно, Еди? — Томи натисна копчето и в дланта му падна течен сапун.

— Да.

Томи се огледа в огледалото, изми си ръцете, оголи зъби, огледа горния ред, махна нещо с върха на езика. Изплакна си ръцете, спря водата, взе хартиена кърпа. Отново огледа Еди, докато се бършеше.

— Радвам се — каза тихо.

Томи притежаваше сила, излъчваше я и тя удряше Еди като непрекъснати крошета право в челюстта. Усещаше се в цялото помещение. Този вид сила, която плашеше, от която струеше ненавист, насилие, потискан страх и изобилие от скрити и недоразвити емоции. Тя изсмукваше кислорода, беше едновременно смъртоносна и безсмъртна, поглъщаше всичко, след себе си оставяше пустош.

— За тъп ли ме имаш? — попита Томи.

Еди поклати глава.

— Няма страшно, Еди…

Еди се мъчеше да гледа Томи в очите. Всичко друго би било пагубно. Томи се беше вторачил в него с неестествено опулени очи.

— Колко те бива, не отместваш поглед — прошепна той.