Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди се взираше. Емоциите го раздираха и разкъсваха. Времето стана мъгляво и накъсано, той не знаеше откога седи така; пътната врата се отвори и отвътре излезе двойка с дакел на каишка.

Трябваше да са около петдесет и пет годишни. Но изглеждаха по-стари. Много по-стари. Тя беше белокоса, той беше посивял, дакелът беше стар и скован. Вървяха бавно към тротоара. Рикард беше единственото им дете…

Дори не погледнаха играещите деца, когато излязоха на улицата.

Бащата на Рикард обърна поглед към Еди, докато минаваха покрай колата му. Едва за няколко секунди. Празен поглед, сякаш нищо на света вече нямаше значение.

Еди сведе очи към коленете си. Остана така с клюмнала глава.

После пак вдигна очи. Семейство Егнел бяха отминали. Бащата държеше майката за ръка. Имаха само един друг в този живот, това изразяваше тази картина.

Сърцето на Еди забумтя. Дишаше повърхностно през носа. Ставаше все по-трудно. Изкашля се и си прочисти гърлото, но не помогна. Беше му все по-трудно да диша.

Внезапно чувство за отвращение от несправедливостта, която тези родители бяха преживели. И той беше причината за това, той уби единствения им син.

Еди искаше да изскочи от колата, да хукне след тях, да признае, да падне на колене, да получи прошка…

Но в това нямаше смекчаващи вината обстоятелства. Той трябваше да следва уравнението, което ехтеше в него непрекъснато. Обратното… направи точно обратното.

Прибра се в апартамента си. Котаракът Мани му беше простил, скочи в скута на Еди, когато той седна край кухненската маса.

Еди взе лист и химикалка и се зае да описва плановете си. Престана да пише, когато му хрумна, че не му остава много време. Скоро щеше да умре. Това поне беше кристално ясно. Рано или късно Томи щеше да го убие. Така може би щеше да е най-добре. Тогава родителите на Рикард Егнел щяха да намерят мир, равновесието щеше да се възстанови… Налагаше се. Еди го разбра тази вечер, когато видя двойката на вечерната им разходка. Тъй че ако Томи не го убиеше, Еди щеше да го извърши сам…

Мани мъркаше на коленете му.

Но Еди нямаше да умре глупаво. Щеше да умре красиво. Раят и адът нямаха значение. Но той щеше да си отиде добър . Защото имаше смътно усещане, че е дошъл добър. Просто някъде по пътя беше сбъркал катастрофално…

Часовете летяха. Еди измисли няколко начина, няколко идеи, сравни ги, направи анализ на риска, постоянно някъде светваше червена лампичка. Всичко беше рисковано… Еди се опита да намали някои параметри, за да направи цялата работа малко по… жълта , може би оранжева по скалата на риска… Но тогава всичко ставаше твърде уязвимо и неизпълнимо.

Еди разсъждаваше. Налагаше се рискът да е в червено. Но в такъв случай той се нуждаеше от помощ. Нямаше да се справи сам.

Тежко тупване откъм антрето, когато сутрешните вестници паднаха през отвора за писма.

Еди отиде, донесе вестниците в кухнята, започна да прелиства единия.

Когато прочете една статия от Каролине Берйер, разбра, че ще бъде тя .

Хотелската стая беше бежова. Томи лежеше върху покривката на леглото, сплел пръсти върху гърдите си, зяпаше тавана. Навън беше нощ или ранна утрин.

Момичетата се появиха. Ванеса и Емели… Също и Моника… Неговото семейство… Бяха пътували заедно, бяха отсядали в подобни хотелски стаи заедно…

Томи потисна спомена.

Електронният часовник на ръката му изпиука. Той се надигна, залови се за работа. Прегледа оборудването в раницата. Пистолет, шперцове, две камери с големина на карфици, тънки кабели, щипци, два мобилни телефона с предплатени карти и зарядни, малка електрическа бормашина. Накрая — новият му смартфон с най-добрия процесор.

Раницата на рамо. Той излезе на почти пустите улици в пражката нощ.

Беше валяло. Уличното осветление създаваше отражения върху лъскавия паваж, докато той изкачваше „Увоз“ към шведското посолство.

Два изхода от сградата на посолството. Можеше да се тръгне или надясно — надолу по улицата, по която той току-що се беше изкатерил, или наляво към един площад. На стълбите на сградата до посолството се издигаше разпятие. Томи вдигна очи към него. Той си висеше там, старият Исус. Дупките в китките или дланите. Сигурно здравата е боляло. Томи изгледа кръвнишки лицето на Исус… Какво искаше тоя? Умрял заради нашите грехове? Какво значи това, по дяволите? Защо всичко трябваше да е в гатанки?