Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди взе котарака на ръце. Държеше го до голите си гърди. Мани беше мек и гладък, мъркаше и излъчваше топлина, от която той така силно се нуждаеше. Мани се освободи, отскубна се от обятията му, ноктите му се забиха в ръката и тялото, болката беше приятна. Котаракът скочи на земята. Еди реши — щеше да очисти Софи Бринкман.

Той изпи сутрешното си кафе до кухненската маса, взе си телефона, изтри думите, имената и събитията, които беше чул пред прозореца на майка й. Щеше да се подчини на Томи. Нямаше да прави нищо повече… Нито да мисли, нито да се съмнява, нито да се двоуми. Просто щеше да го извърши. Щеше да оправи богатата кучка… Да се освободи. Решението му се струваше правилно. Той се протегна към най-горния вестник от купчината. Еди Буман беше заклет читател. Всички стокхолмски сутрешни вестници в хартиен вариант, старателно и страница по страница, всеки ден. Никога не пропускаше, това му беше ритуалът. Познаваше журналистите, имаше нещо като връзка с тях. Сега четеше статия от Каролине Берйер. Беше остра, беше добра, беше от онези, дето разкриват разни работи…

Софи Бринкман отново си проправи път към съзнанието му. Еди зачеса грубо скалпа си, помъчи се да се съсредоточи върху вестника, помъчи се да я пропъди… Но тя отказваше да си отиде. Той се облегна назад на кухненския стол. Мани пак се беше настанил на перваза и гледаше господаря си сърдито.

— Какво има?

Мани не сподели какво мисли.

Нов опит. Погледът отново във вестника. Текстът на Каролине Берйер… Статията, думите, изреченията. Не му казваха нищо. Само Софи Бринкман, която не искаше да го остави. Той се предаде.

Мани продължаваше да се взира в Еди.

— Какво зяпаш? — изръмжа той раздразнено.

Но котаракът не отговори.

Еди се опита да отвърне на втренчения му поглед, но това не смути Мани.

Съмнението пак го загложди.

По дяволите!

Еди се протегна ядосано към една химикалка на масата, записа всичко на страница от вестника, всичко, което си спомняше от току-що изтритото от телефона. Имена, събития, думи… Софи Бринкман, Хектор Гусман, ресторант „Трастен“… Всичко, което помнеше. Не беше малко. Черен текст над вестникарската статия, сбит и лепкав върху тънката хартия.

— Сега доволен ли си? — почти изкрещя той в тихата кухня… може би на Мани, може би на Рикард Егнел, може би на възрастната жена, която свиреше на флейта на горния етаж.

Еди дишаше. Мразеше се. Удари си силен шамар. Беше насочен към нерешителния тип. Още един, шамарът отекна в кухнята, той пък беше насочен към втория нерешителен тип. Мразеше съмненията.

От антрето се чу звънецът на пътната врата.

Еди обърна вестника с информацията за Софи Бринкман, която току-що беше записал. Постави втория вестник отгоре.

Томи Янсон стоеше на площадката леко зачервен, обръснат и оформил полицейския си мустак до съвършенство.

— Изненадах ли те? — попита Томи, след като Еди го пусна вътре.

— Не, не — смънка Еди.

— Напротив — отвърна Томи и взе да разглежда апартамента.

— Сам ли си?

— Да…

— Хрумна ми да те закарам до работа, та да може да си побъбрим в колата.

— Окей — прие Еди. — Веднага ли?

Томи го посочи небрежно.

— Може би първо ще си метнеш една блуза?

Еди тръгна към стаята си, Томи го следваше по петите. В кухнята Томи седна. Сърцето на Еди заби лудешки. С крайчеца на окото забеляза, че Томи взе горния вестник, онзи, с който беше покрил информацията за Софи, за Хектор…

Еди бързо се облече и дотича обратно в кухнята.

— Нещо напрегнат ми се виждаш — подхвърли Томи и огледа Еди.

— Не. Нищо ми няма.

Томи продължи да се взира в него. Взе да става неловко.

— Не забравяш ли нещо?

Еди не го разбра.

— Не забравяш ли нещо? — повтори Томи.

Еди вече не можеше да си намери място от притеснение.

— Не знам за какво говориш.

Томи го изгледа насмешливо.

— Обикновено си окъпан в някакъв идиотски одеколон.

— Днес не — въздъхна Еди с облекчение.

— Хубаво. — Томи сгъна вестника и се изправи.

Подскочи, когато най-после забеляза Мани на прозореца.

— Котката ти е същински дявол, изобщо не я бях видял.

Колата на Томи се движеше по магистралата към Стокхолм.

Томи хвърли едно око на Еди.

Еди Буман. Малкият убиец… Беше си чист късмет, че Томи свърза убийството на Рикард Егнел в парка с Еди Буман. Беше риск. И Томи го пое. Жалкият Еди изобщо не опита да се съпротивлява. Призна си на място. Все едно само това беше чакал…

Томи веднага разпозна от кой тип е. Неуверен, нерешителен. Такъв, който вечно се колебае. И криеше това зад мускули, мълчаливост, грубост. Противоречив тип. И тези му качества го правеха лесен за манипулиране. Нещастникът Еди слушаше всичко, което му се кажеше. Попиваше всичко като гъба, напълно неспособен на собствена мисъл и инициатива. Често се получаваше така при сираците, Томи го беше забелязал. Не че ставаше дума за проблем с увереността, просто никой не ги беше научил да различават правилно от грешно. Все едно се намираха в състояние на постоянно пълно объркване.