Александр Содерберг - Добрият вълк

— Да.

— Продължи търсенето оттам. Или на името на Бринкман, или с фалшив паспорт. Изпрати по по-широки канали. Търси. Не ми пука как. Искам отговор.

Четири часа по-късно, докато Томи се бавеше в задръстванията на път за полицейското управление, Кони Клинг се обади:

— Пътничка с непроследим номер на паспорта се е качила на самолет от Франкфурт до Прага в тези времеви рамки.

Същински град. Круизният кораб беше огромен. С търговска улица, театри, киносалони, ресторанти, барове, плувни басейни, казино, спа и изобщо всичко, което можеш да срещнеш по света.

Горман беше впечатлен. Въртеше глава ту наляво, ту надясно, докато вървяха към каютата.

Тя гледаше към морето; две легла, малка баня, балкон. Йенс остави чантата си на по-близкото до изхода легло. Горман също остави чантата си там, хвърли тази на Йенс на земята. Би постъпил по същия начин и ако Йенс беше избрал другото легло. Кевин Горман невъзмутимо си смъкна гащите, отлепи един пакет, хванат с тиксо под оная му работа, като нададе вик от болка.

Пакетът беше увит в найлон, три на три сантиметра, пълен с кокаин. Кевин Горман го продупчи с джобно ножче, взе твърде голямо количество, постави го на пейката под телевизора. Припряно оформи с острието три паралелни линии. Дебели и високи. Без да го е грижа, че панталоните и гащите му още са около глезените, вдиша и трите общо за четири секунди.

Йенс наблюдаваше трагичната картина, докато Горман отмяташе глава назад. Ръмжеше от удоволствие, боксираше се с въздуха, масажираше си носа.

Вдигна твърде малките си слипове, изрита панталона и със стенания се просна на леглото. Дистанционното в ръка, телевизорът включен. Кокаинът започна да действа. Горман превключваше бясно каналите, възприемаше всичко като изключително бърз компютър, смееше се на рисуваните филми, показа среден пръст на метеоролога на Си Ен Ен и по някаква причина застреля с палец три пъти в лицето председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Това беше естественото състояние на Горман. Друсан, нахален, странен и нервен.

Търкаше си носа с цяла длан.

— Отиваме да разгледаме кораба — заповяда, скочи от леглото, обу си панталоните. Всичко ставаше бързо, всичко беше просто импулс.

Кевин Горман вероятно — в крайна сметка — беше последният човек на света, с когото Йенс искаше да бъде. Най-най-най-последният; от близо седемте милиарда души на света Кевин беше последен… Може би затова беше такъв — защото някъде дълбоко в себе си съзнаваше, че е най-безполезният човек изобщо, че е на дъното на целия човешки род.

Йенс искаше да го убие. С цялото си сърце. Всеки ден, всяка секунда, особено пък сега. Да го усмърти, бързо и безцеремонно, без капка милост. Да отвори вратата към балкона и да го хвърли през борда, в морето… храна за рибите. Приятна мисъл…

Но Йенс се подчиняваше на Горман, винаги. Най-малката грешна стъпка и Лотар щеше да плати с живота си.

Тръгнаха да обикалят кораба. В един бар Горман намери някаква крастава курва, Розита от Пуерто Рико. Черпи я с шампанско, каза й, че е бизнесмен, изпълнителен директор, Йенс бил обикновен служител…

Розита и Горман се надрусаха. Той повлече и нея, и Йенс към стаята. Взеха още кокаин и почнаха да се чукат без срам в леглото на Горман.

Йенс не можеше да стои там, отвори балконската врата.

— Къде си мислиш, че отиваш, бе? — изкрещя Горман задавено, както беше коленичил върху леглото. Курвата му държеше оная работа в ръка. Тя също зяпаше Йенс.

Йенс излезе на балкона и затвори след себе си.

— На тебе говоря! — изрева Горман откъм каютата. Но курвата все пак се оказа по-важна. Кевин Горман взе да пъшка.

Йенс се облегна на перилата, загледа морето. По време на затворничеството си при Игнасио той нямаше възможност да се свърже с външния свят. Не можеше да се обади по телефона, да седне пред компютър, дори да прати писмо. Горман не го изпускаше от поглед и за миг. И макар че беше друсан идиот, Горман беше като пиявица, не оставяше на Йенс най-малък шанс за няколко секунди личен живот.

Морето беше спокойно. Предсмъртното зарево на слънцето на хоризонта. Беше мъчително никога да не остава сам. И сега, в този кратък миг, в който остана насаме със себе си, изпитваше единствено огромна празнота. И нямаше ни най-малка представа какво да прави с нея.

Йенс наведе глава, загледа се в обувките си. Всичко беше пропито с тъга. Навярно точно това представляваше празнотата — стара потискана тъга, скрита някъде в него, винаги активна, слепена с неговата личност. Искаше да диша, искаше да се проветри… Но Йенс я задушаваше, непрекъснато, без спиране…