Александр Содерберг - Добрият вълк

Розита се хилеше в каютата. Горман също.

Йенс гледаше морето. До ушите му стигаха звуци от един друг свят. Един по-топъл свят, до който той нямаше достъп. Музика, празненства, семейства. Хора, които бяха заедно, защото така искаха… Йенс копнееше за Софи. Искаше да е с нея. Искаше да се махне оттук… Да вземе Лотар и да изчезне от този безсмислен ад. Но това беше неговата участ. Да бъде надзираван, да разнася дрога по света, докато рано или късно стане ненужен… И след това щеше да умре. Лотар също…

Може би Йенс трябваше да отиде при Горман и курвата и да се надруса до смърт. Наркотиците имаха убийствен ефект върху него. Преди много време беше пробвал. Опитът завърши със сърдечен арест. Приключи купона твърде бързо, такъв си беше. Никога задоволен… Но тогава, в един кратък миг, се беше чувствал напълно безгрижен, това помнеше.

В днешно време Йенс се придържаше към кафето, то поне му понасяше. Понякога алкохол; самозалъгваше се, че и той му понася, макар да не беше вярно.

Звуците откъм каютата се промениха. Гласът на Розита беше различен. Звучеше уплашена; като че ли увещаваше Горман. И после се разпищя. Йенс погледна през стъклената врата. Горман я налагаше с юмруци.

Йенс се втурна в стаята. Розита с неподправен ужас в очите видя шанса си, скочи между леглата и се скри зад него. Носът и устата й кървяха, един от предните зъби беше избит.

Горман срещу Йенс, гол, още не беше спаднал напълно; опита се да сграбчи Розита.

— Мърдай — изръмжа Горман.

— Няма.

Горман се изсмя, но беше изненадан, удари Йенс през лицето с отворена длан. Йенс не помръдна. Още един удар, по-силен. Трети. Ръката на Йенс се вдигна, хвана Горман за гърлото. Йенс стисна. Розита се възползва, взе си дрехите, избяга от стаята.

Стояха така известно време — Йенс стиснал Горман за гърлото. Горман се ухили. Йенс нямаше шанс. Никога. Пусна го.

— Браво, Йенс — прошепна Горман, замаян от кокаин, изпълнен едновременно с доволство и омраза.

— Знаеш ли защо винаги си слагам заглушител на пищова?

Йенс не отговори.

— За да мога да застрелям Лотар, където и да се намираме… Където и да е… Нали помниш, че обещах да гръмна лайненцето?

Горман се изсмя злобно, оголи жълтите си зъби.

— Помниш ли?

Йенс не отговори.

— Вярно е — заяви Кевин доволно и заплю Йенс в лицето. Изчака реакцията на Йенс. Наплю го още веднъж. Плюнката потече по окото. Йенс не помръдна, не проговори. Трети път. После жаждата пак обхвана Горман. Отиде до бюрото, оформи магистралките направо с пръсти, дълги и дебели. Наведе се и ги изсмърка.

Завъртя се към Йенс. Кокаин под носа като мустаците на Хитлер, само че бели.

— Всичко ще се нареди — каза като добър голям брат.

Еди Буман изливаше омразата си върху боксовата круша.

Ударите и ритниците валяха един след друг. Бързо, силно, професионално, брутално. Рикард Егнел винаги присъстваше… никога не оставяше Еди на мира. Мигът на смъртта… Чувството за вина — трескаво, кошмарно. Еди не можеше да го преодолее. Потискането и отричането нямаше как да помагат вечно. Вината се връщаше, Еди я прогонваше. В това се превърна ежедневието му — някакъв проклет пинг-понг между вина и отрицание. Никоя страна не печелеше, болката никога не излизаше в аут, нито отиваше в мрежата, просто подскачаше напред-назад, вечно. Правилно и грешно загубиха очертания и се смесиха, вече не бяха естествени противоположности. Това превърна Еди в нерешителен тип. Колебаеше се за всичко.

А сега и Софи Бринкман… Тя циркулираше навън-навътре из съзнанието му. Гласът й, видът й не го напускаха. Все едно беше там, точно до него… По същия начин, по който Рикард Егнел го преследваше преди, сега го правеше и тя… още преди да й е отнел живота.

Ударите по крушата се ускориха. Груби, глухи, бързи. Еди продължи, докато мускулите му отказаха. Накрая се строполи. Болка навсякъде, нямаше сили дори да извика, отпусна ръце, боксовите ръкавици паднаха на паркета.

Той лежеше, гледаше тавана, дишането и пулсът бяха в пълен безпорядък. Шум от горния етаж. Тя беше, жената, която свиреше на флейта. Еди се заслуша. Красивата музика от горния етаж му въздействаше. Изпълни го меланхолична болка. Надигна се.

Бърз студен душ. Еди се взираше в сапунената вода, която потъваше в канала.

Обу си панталони, нагоре щеше да остане гол, за да се изпоти още веднъж, преди да тръгне. Сложи кафе в кухнята. Мани седеше на перваза на прозореца и зяпаше в празното пространство. Кастриран котарак, сив шартрьоз, четиригодишен. Мани , кръстен на боксьора Мани Пакиао… Мани Пакиао , истински бог.