Джон Гришэм - Беглецът

Всички съдебни заседатели отправиха поглед към Пийт Дъфи, който се взираше в ноктите си. Откъм зрителите се чуха няколко възклицания. Съдия Ган­три продължи:

- След около един месец той ще бъде официално осъден от този съд на доживотен затвор без право на замяна. Ето защо това е краят на процеса. Искам да ви благодаря за вашата работа, за това, че изпълнихте гражданския си дълг. Нашата съдебна система разчи­та на безкористни хора като вас, които, макар и да не стават съдебни заседатели доброволно, отделят от ценното си време. Бяхте прекрасно жури – добросъ­вестно и внимателно. Благодаря ви. В този момент за­дълженията ви приключват.

Съдебните заседатели бяха изненадани, някои из­глеждаха объркани, но всички изведнъж бяха обзети от желание да напуснат залата.

Съдията погледна към Пийт Дъфи и каза:

- Обвиняемият ще остане в ареста на окръг Стратън до второ нареждане. - Удари с чукчето и обяви: - Съдът се разпуска.

Докато хората излизаха от съдебната зала, съдия Гантри сложи длан върху рамото на Тео и каза:

- Добра работа, момчето ми. А сега заминавай об­ратно в училище.

Седмица по-къено Тео беше в кабинета си и си пи­шеше домашните, заслушан в дъждовните капки по прозореца и замислен за скуката, настанила се в жи­вота му след края на процеса срещу Пийт Дъфи, кога­то майка му отвори вратата и каза:

- Тео, ела, моля те, в заседателната зала.

- Добре мамо.

Срещата беше насрочена, макар че Тео нямаше поч­ти нищо за казване. Влезе в заседателната зала, поздра­ви Айк и се ръкува с началника на полицията Макин- тош. Родителите му също бяха там - възрастните бяха разговаряли известно време, преди да го повикат.

Макинтош им обясни, че по негово мнение на Тео му се полага награда от сто хиляди долара. Тео беше забелязал Пийт Дъфи, и то не веднъж, а два пъти. Беше реагирал бързо и беше заснел видеото. Беше се обадил на Айк и така нататък. Тео беше привлечен от ФБР за издирването на Дъфи.

Тео със сигурност беше съгласен с всичко казано. Неговият проблем беше, че родителите му се месеха.

- Да, господин началник - каза баща му, - знаем всичко това и много се гордеем с Тео. Но, както казах­ме, Тео не може да получи всички тези пари. Нито сега, нито когато и да било.

- Освен това е имал помощник - добави госпожа Буун. - Айк е зарязал всичко и е заминал за Вашинг­тон да му помогне. Според нас му се полагат част от парите.

Айк искаше да дели поравно с Тео, но не би го при­знал.

Господин и госпожа Буун вече бяха предложили половината сума да отиде при Боби Ескобар по оче­видни причини. Без Боби нямаше да има натиск върху Пийт Дъфи да се признае за виновен. Пък и ако някой се нуждаеше от парите, това беше Боби.

Господин Буун предложи на Тео да бъдат платени двайсет и пет хиляди долара, които щяха да отидат в попечителски фонд за колежа му. Още двайсет и пет хиляди да бъдат изплатени на Айк в брой. Петдесет хиляди да бъдат дадени на Боби и да отидат в друг попечителски фонд, управляван от господин Буун. Па­рите щяха да бъдат контролирани от съда и харчени разумно. Тео не знаеше нищо за попечителските фон­дове. Но разбираше, че няма да има право да харчи парите, които щяха да бъдат под контрола на родите­лите му. С други думи, той не можеше да ги пипне. И не беше особено доволен от подялбата. Боби заслужа­ваше да получи нещо, ама чак половината?

Тео обаче не можеше да спори с родителите си. Не искаше да изглежда алчен, не искаше и да ощети Боби.

Айк също не умираше от удоволствие, но двайсет и пет хиляди бяха повече, отколкото имаше преди месец. Два дни преди това по време на една среща, на която Тео не беше поканен, Айк проведе спор с брат си и с Марсела за подялбата на парите. Настояваше за повече за себе си и за Тео и по-малко за Боби. Те обаче не отстъ­пиха.

Началникът на полицията Макинтош попита Айк:

- Съгласен ли сте, господин Буун?

- Разбира се - отговори Айк. Беше му омръзнало да спори.

- А ти, Тео? - попита Макинтош.

- Разбира се - отговори Тео, макар че всъщност ня­маше право на глас.

В тясната пресечка зад кантората Омар Чийп и Пако се бяха смъкнали надолу на седалките в един пикап четири по четири. На таблото имаше включен приемник. Двамата слушаха разговора на семейство Буун с шефа на полицията и недоумяващо клатеха глави.

- Вече сме сигурни - каза Омар. - От самото нача­ло подозирахме хлапето, а Пийт знаеше, че то и оная откачалка чичо му са били на летището. Всичко е яс­но.