Джон Гришэм - Беглецът

Тео отново преглътна мъчително и каза:

- Мисля, че трябва да съм там.

И двамата му родители едва не се задавиха, докато се надпреварваха кой да говори пръв.

- Боя се, че няма да стане, Тео - отговори остро майка му. Обикновено тя беше малко по-бърза.

- Пропусна училище в понеделник и почти целия ден днес - каза баща му. - Стига толкова.

Тео знаеше, че има моменти, когато е добре да по- натиснеш малко, и други моменти, когато така само ще влошиш нещата. Сега беше време да отстъпи. Зна­еше, че няма да спечели. Най-добре беше да приеме поражението си с известно достойнство.

Надигна се от масата и каза:

- Най-добре да се залавям за домашните.

Родителите му го изгледаха подозрително, готови да го скастрят, ако отново спомене за процеса. Докато излизаше от кухнята заедно с Джьдж, той подметна едва чуто:

- Мисля, че се разболявам.

В седем и четиресет и пет на следващата сутрин Тео закусваше и четеше местния вестник онлайн. Баща му вече беше излязъл. Майка му беше в дневна­та и четеше старомодното хартиено издание на същия вестник.

Телефонът звънна. Веднъж, после два пъти. Нико­га не звънеше сутрин. Тео не смяташе да вдига, но майка му каза:

- Тео, би ли се обадил?

Тео приближи към телефона и вдигна слушалката:

- Домът на семейство Буун.

Познат глас каза:

- Добро утро, Тео. Обажда се съдия Гантри. Може ли да говоря с някой от родителите ти?

- Разбира се, господин съдия. - И едва не добави: „Какво става, за бога?“, но се сдържа и само каза: - Мамо, за тебе е.

- Кой е? - попита тя и вдигна от дневната, без да изчака отговора му. Тео се спусна към вратата, за да подслушва. Чу я да казва: - Добро утро, Хенри. - Мъл­чание. -Да, да. - По-продължително мълчание. - Ами не знам, Хенри. Той вече много отсъства от училище тази седмица, но... - Пауза, докато тя слушаше. Тео усети как пулсът му се учестява. - Да, Хенри, Тео има много добри оценки и съм сигурна, че ще навакса, но... - Поредната пауза. - Ами, след като представяш нещата така, Хенри, мисля, че идеята не е лоша. - Тео не издържаше вече. И после: - Костюм и вратовръзка. Добре. Добре, Хенри, благодаря. Веднага ще му кажа.

Докато тя затваряше, Тео се втурна обратно към стола си, грабна лъжицата и налапа солидно количе­ство корнфлейкс.

Госпожа Буун влезе в кухнята, все още по халат, но Тео се престори, че не я забелязва, защото е много зает с нещо на лаптопа си.

- Беше съдия Гантри - съобщи тя.

- Сериозно, майко? Нали току-що говорих с него.

- Каза, че днес в съда ще има нужда от съдебен по­мощник и понеже вчера си му бил от огромна полза, смята, че и днес ще му помогнеш за Боби.

Тео вдигна очи и каза:

- Ами не знам, мамо. Днес ще бъда доста натова­рен в училище.

- Иска да си там в осем и петнайсет, с костюм и вратовръзка като истински адвокат.

Тео хукна към стълбите.

В осем и петнайсет той последва госпожа Харди в кабинета на съдия Гантри.

- Ето го - оповести тя, обърна се и излезе.

Тео се настани пред широкото бюро и зачака съдия Гантри да дочете някакъв документ. Изглеждаше из­морен и кисел.

- Добро утро, Тео - каза накрая съдията.

- Добро утро.

- Реших, че сигурно искаш да си тук днес. Очерта­ва се паметен ден и понеже ти си истинската причина този процес изобщо да се провежда, допуснах, че ти се иска да наблюдаваш финала.

Финала ли?

- Да, финала. Знаеш ли какво прави съдебният по­мощник, Тео?

- Горе-долу. Мисля, че проучват разни въпроси за съдиите и други подобни.

- Това е част от работата им. Аз използвам помощ­ници от време на време, обикновено студенти по пра­во, които са си дошли у дома за ваканцията. Нерядко те създават повече проблеми, отколкото да има полза от тях, но понякога попадам на някой свестен. Харес­ват ми хора, които не говорят много, а са добри слуша­тели и наблюдават внимателно съдебната зала. - Съ­дията се изправи и изпъна гръб. Тео се страхуваше да се обади. Съдия Гантри продължи: - Снощи останах тук почти до полунощ, Тео, срещах се с адвокатите. Случиха се много неща и искам да чуя мнението ти. - Той закрачи зад бюрото си, като продължаваше да се изпъва, сякаш е разтегнал мускул. - Виж, Тео, Майра Дъфи е имала двама синове, Уил и Кларк, двама чу­десни младежи, които са в колежа. Сигурен съм, че си ги виждал в съдебната зала. Идват всеки ден.

- Да, господин съдия.

- Баща им загинал в самолетна катастрофа, когато те били още в прогимназията. Няколко години по-късно тя се омъжила за Пийт Дъфи и Уил и Кларк се раз­бирали с доведения си баща. Пийт се държал добре с тях, издържал ги финансово, водел ги на екскурзии, платил за обучението им в колежа. Разбира се, те са сломени и огорчени от случилото се с майка им и ис­кат той да бъде сурово наказан. Но са решили, че не желаят Пийт Дъфи да получи смъртно наказание. На­мират го за прекалено сурово, а въпреки стореното все още изпитват някакви чувства към този човек. Прека­рали са много време с леля си, Емили Грийн, сестрата на Майра, и заедно са взели семейно решение - без смъртно наказание за Пийт Дъфи. Вчера, след показа­нията на Боби и след като стана съвсем ясно, че съдеб­ните заседатели ще го обявят за виновен, синовете се обърнали към Джак Хоугън и го помолили да оттегли искането за смъртно наказание. Това поставя Джак в трудно положение. Като щатски прокурор той е длъ­жен да наказва убийците с цялата тежест на закона, но Джак за пръв път иска смъртно наказание. Освен това той допуска семейството на жертвата да участва до голяма степен във вземането на решение. Снощи Джак Хоугън се свърза с Клифърд Нанс и му разказа за решението на семейството. Хоугън му предложи и сделка - споразумение. Ако Пийт Дъфи се признае за виновен за убийството, прокуратурата ще предложи доживотна присъда без право на замяна. Осведомиха ме и снощи се събрахме за няколко часа да обсъдим споразумението. Разбира се, това означава, че Пийт Дъфи в крайна сметка ще отиде в затвора, но няма да е в отделението на смъртниците в очакване да бъде ек­зекутиран. Означава също, че това ще е финалът на делото и адвокатите няма да прекарат следващите петнайсет години в обжалване. Както сигурно знаеш, смъртните присъди се точат с години. Така, сега въ­просът е да одобря ли смъртната присъда или не. Ти как мислиш?