Джон Гришэм - Беглецът

- Допаднаха ми думите на Джак Хоугън. Защо просто не обясните положението на съдебните засе­датели и не ги оставите те да решават въз основа на показанията, които са чули? Има много улики, които сочат директно към Пийт Дъфи.

- Съгласен съм, но ако бъде осъден, той ще обжал­ва, а Върховният съд на този щат със сигурност ще от­мени присъдата. Никой съдия не обича присъдите му да бъдат анулирани, Тео. Това ще означава, че трябва да съдим Пийт Дъфи за трети път, което не ми се стру­ва справедливо.

- А няма ли това да ни даде време да намерим Боби Ескобар?

- Наистина ли мислиш, че той ще бъде открит?

Тео се позамисли и отговори:

- Не, господин съдия, сигурно в момента вече е на половината път до Тексас. И не го виня.

На вратата се почука силно и още преди съдия Ган­три да отговори, в кабинета му влетя госпожа Марсела Буун и попита:

- Хенри, къде е Тео?

Тео скочи на крака и каза:

- Здравей, мамо.

Съдия Гантри също се изправи.

- Здравей, Марсела. С Тео тъкмо обсъждахме про­цеса.

- Чух, че е арестуван - каза тя.

- За какво да е арестуван? Не, той ми помага да об­мисля искането за анулиране на процеса. Заповядай, седни.

Тя си пое дълбоко дъх, поклати глава невярващо или безпомощно - вероятно и двете - и най-сетне си отдъхна.

Полицията претърси три ябълкови градини близо до Уиксбърг, но не намери никого. Всеки нелегален работник в радиус от десет километра изчезна в гори­те. От тях не остана и следа и със сигурност нямаше следа и от Боби. На обед бяха съобщили лошата но­вина в полицията на Стратънбърг. Бяха се свързали с Хулио и с майка му Карола - и двамата нямаха нови­ни от Боби. Разговаряха с шефа му - и той не знаеше нищо. Издирването приключи. Свидетелят се беше изпарил.

Тео отиде на приятен обяд с родителите си и Айк в „Папис Дели“. Баща му предложи да се върне в учи­лището, но Тео не беше съгласен. Обясни, че съдия Гантри се нуждае от него. Беше получил строги на­реждания от съда да бъде на разположение, в случай че Боби се появи.

- Няма шанс за такова нещо - отсече Айк, дъвчей­ки световноизвестния сандвич с пастърма.

Госпожа Буун трябваше да бъде в съда в един часа, а господин Буун, разбира се, имаше спешна работа в кантората. Тео и Айк закрачиха по главната улица, за Да убият малко време, докато стане два часът, когато адвокатите отново щяха да се съберат и съдия Гантри щеше да направи немислимото - отново да анулира процеса.

По едно време Тео попита:

- Айк, замислял ли си се за паричната награда?

- Разбира се - призна Айк.

- Какво ще стане с нея?

- Не знам. От една страна, Пийт Дъфи е заловен и ще лежи няколко години за бягство. Допускам, че мо­жем да поискаме парите, тъй като той е арестуван, съ­ден и изпратен в затвора. От друга страна, наградата се дава на човек, осигурил информация, която да до­веде до осъждането на Пийт Дъфи за убийството на Майра Дъфи. За убийство, не за бягство и укриване от правосъдието. Така че може би ще ни е трудно да си получим парите, ако процесът отново бъде анули­ран.

- Значи не ни върви.

- Така изглежда. Ти мислил ли си за парите?

- От време на време.

- Е, забрави за тях.

Пред сладкарницата за сладоледен йогурт се раз­минаха с двама души от журито, чиито лица познава­ха от залата. И двамата носеха големи кръгли значки, на които пишеше „Съдебен заседател“, та всички да знаят колко важни са тези хора и да не ги разпитват за Пийт Дъфи.

Айк искаше да пие кафе, затова се отбиха в „Гъртруд“, старо заведение на главната улица, световноиз­вестно със своите гофрети с ядки от пекан. Тео често се питаше дали всяко малко градче се хвали с някой специалитет, който е световноизвестен. Заведението беше пълно с хора, които Тео не познаваше, но беше виждал в съдебната зала. Изглежда, всички чакаха да стане два следобед. Само ако знаеха...

- Татко идва да закусва тук всяка сутрин. Сяда ей там, на кръглата маса, с няколко свои стари приятели, ядат препечени филийки, пият кафе и си клюкарят. Звучи доста скучно, нали?

- И аз го правех някога, Тео, преди много години, на същата маса - печално каза Айк, сякаш помнеше вре­мена, когато това е било много по-приятно. - Но не ми липсва. Сега ми е много по-забавно да вися по барове­те до късно през нощта и да играя покер със съмнител­ни типове. Там клюките са къде-къде по-интересни.

Тео си поръча портокалов сок и двамата с Айк уби­ха малко време. В един и половина телефонът му завибрира. Беше получил есемес от съдия Гантри: