Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Бен извади браунинга, включи диодното фенерче, прикрепено на дулото, и бързо се насочи към подземието, осветявайки пътя си по тъмните коридори.

Нещата се развиха точно според предвижданията на Бен Хоуп. Експлозивите се взривиха едновременно, а малко по-късно се чу още една, значително по-слаба експлозия и в сградата се възцари мрак. Виждаха се само оранжевите пламъци, които излитаха през прозорците на първия етаж.

По знак на Симон специалните полицейски части напуснаха прикритията си в близката гора и щурмуваха сградата на „Gladius Domini“. Облечени с черни бронежилетки, качулки и очила за нощно виждане, командосите светкавично нахлуха в тъмната сграда. Част от бойците на „Gladius Domini“ ги посрещнаха с хаотична стрелба, но представителите на властта бяха по-бързи, по-спокойни и най-вече — много по-точни. Те стреляха само по противниците, които представляваха непосредствена заплаха, а останалите — които хвърляха оръжията си или се опитваха да избягат — просто поваляха на пода и им щракваха белезниците с опрени в тила им автомати. В лабораторията нещата бяха още по-лесни. Замаяните от взрива сътрудници с почернели и окървавени лица просто бяха измъкнати от развалините и подкарани напред под дулото на автоматите. Операцията по превземането на сградата продължи по-малко от пет минути.

Узберти имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне. Масивната сграда се тресеше от експлозии, чуваха се викове и откъслечна стрелба. Той скочи от аварийната стълба и тромаво затича към оградата. Дишаше тежко и на пресекулки. В крайна сметка успя да се добере до едно от дърветата в дъното на градината, опря рамо в грапавата кора и се прегъна на две. Цялото му тяло трепереше от безсилен гняв заради начина, по който Бен Хоуп бе успял да издърпа килима изпод краката му. Въпреки че оценяваше способностите му и въпреки собствената си хитрост той го бе подценил. Все още не можеше да разбере какво се бе случило.

— Хей ти! — прозвуча глас от мрака. — Сложи ръцете си на тила!

Узберти извъртя очи и успя да зърне двама мъже в черни униформи, насочили автоматите си в него. Ушите му доловиха тихия пукот на радиостанция. Той бавно се отдръпна от дървото и вдигна ръце. Господи, така ли трябваше да ме заловят?!

Единият от униформените посегна към белезниците на колана си. В същия миг той и колегата му изведнъж бяха вдигнати във въздуха като парцалени кукли. Главите им се разбиха една в друга и двамата рухнаха на земята.

Узберти моментално позна едрата фигура, надвесена над изпадналите в несвяст полицаи, и на лицето му изплува широка усмивка.

— Франко! — извика той. — Слава богу!

Боца измъкна ножа си и сръчно преряза гърлата на двамата мъже. Наведе се, за да вземе една от радиостанциите и една от автоматичните карабини, хвана архиепископа за ръка и го поведе към гората.

Изминаха около половин километър, преди да излязат на пътя. Боца помогна на Узберти да се покатери по хлъзгавия банкет. В далечината се появи светлина, той пусна ръката на Узберти и застана в средата на пътя. Фаровете осветиха едрата му фигура с насочена пушка в ръце. Изскърцаха спирачки, колата поднесе и спря диагонално на платното. В нея пътуваше млада двойка. Боца отвори вратата откъм шофьора, сграбчи мъжа за косата, просна го на банкета и небрежно пусна един откос в гърдите му. Окървавеното тяло се сгърчи върху окапалите листа.

Момичето в колата пищеше истерично. Боца протегна ръце през сваленото стъкло и я измъкна навън. Заби за миг хладен поглед в очите й, после с рязко въртеливо движение строши вратните й прешлени. Инквизитора замъкна труповете в канавката и ги засипа с влажни листа.

— Добра работа, Франко — похвали го Узберти. — А сега да се махаме!

Боца му помогна да се настани на задната седалка, седна зад волана и подкара към летището.

Последното нещо, което Бен беше пъхнал в сака по-рано през деня, беше пластичен експлозив. Той го залепи на стоманената врата на подземието, прикрепи електродите и бързо се оттегли в далечния край на коридора. Пръстът му натисна бутона на джиесема и затвореното пространство се разтърси от оглушителна експлозия. Когато димът се разсея, вратата изглеждаше така, сякаш чудовищна уста беше отхапала кръгла хапка от нея. Металните й ръбове бяха нажежени до червено. Бен вдигна пистолета пред себе си и предпазливо се промъкна в задименото подземие. На циментовия под лежеше един от пазачите. От носа и ушите му бликаше кръв, а от челото му стърчеше триъгълно парче желязо с назъбени краища. Бен откачи връзката ключове от колана му и се втурна напред, викайки Робърта по име.