Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

По същото време стаите на хотела бяха подложени на проверка от облечените в черно командоси, които си разменяха сигнали с ръце, прикриваха се един друг и методично напредваха по коридорите. Проверяваха етажите един по един, без да пропускат нищо.

Мъжът беше открит в апартамента за младоженци. Но той нямаше нищо общо с онзи, когото издирваха. Оказа се 45-годишен французин, съблечен по бельо и прикован към една от колоните на леглото със собствените му белезници. Той посрещна командосите със зачервено лице, оцъклени очи и натъпкана в устата салфетка. Това беше сержант Емил Дюпон.

Полицейската униформа беше малко широка за Бен, но в замяна на това крачолите на панталоните му бяха по-къси поне с пет-шест сантиметра. Без да се смущава от този факт, той излезе на площадката пред главния вход и започна да издава къси, отривисти заповеди. Никой не обърна внимание на военната раница през рамото му, която се различаваше от стандартното полицейско оборудване. Никой не обърна внимание и на начина, по който той си проби път сред възбудените гости на хотела, качи се в една от полицейските коли и спокойно потегли.

Свидетелят твърдеше, че черното порше беше завило наляво, но колебанието му беше очевидно и Бен реши да поеме в обратна посока. Когато хотелът изчезна от огледаното за обратно виждане, той натисна газта. Полицейската радиостанция бълваше непрекъснат поток от заповеди и инструкции. Трябваше час по-скоро да се отърве от тази кола.

Робърта слезе във фоайето с намерението да разгледа малкия бутик. Не искаше да буди Бен, който спеше дълбоко сред разпръснатите листове в предната стая на младоженския апартамент. И бездруго щеше да се забави само десетина минути, но в замяна на това най-сетне щеше да се сдобие с нещо ново и чисто.

Оказа се, че бутикът отваряше в девет без четвърт. Тя се спря пред витрината и веднага си избра чифт черни джинси и рокля без ръкави. Утрото беше слънчево и свежо и тя реши да се поразходи в градината. Любуваше се на красивите цветя и се стараеше да не мисли за вчерашните премеждия.

Вероятно по тази причина не усети мъжа, който се приближи зад нея бързо и безшумно. Черна ръкавица притисна устата й, студено острие на нож опря в гърлото й.

— Мърдай, кучко! — изръмжа в ухото й дрезгав глас със силен чуждестранен акцент.

Отвъд паркинга, скрито зад голям декоративен храст, чакаше черно порше 911 турбо с отворени врати. Мъжът беше едър и силен. Тя не можеше нито да извика, нито да се освободи от желязната му хватка. Той я блъсна в колата и я удари с юмрук в лицето. Миг преди да припадне, Робърта усети соления вкус на кръвта.

Когато се свести, колата се движеше. Нямаше как да прецени какво разстояние бяха изминали. Съзнанието й бързо се проясни и адреналинът нахлу във вените й. Лицето на човека зад волана на спортната кола сякаш беше издялано от гранит. Едната му ръка държеше волана, а другата притискаше ножа в корема й. Поршето фучеше по тесния път със 150 километра в час, от двете му страни се мяркаха дървета и поляни.

Би било лудост да опита каквото и да било. Или ще се пребием и двамата, или той ще забие ножа в корема ми , механично помисли тя.

Но въпреки това тя го направи.

Пътят навлезе в отрязък с остри завои, мъжът намали скоростта на 85 километра в час и насочи поглед напред. Само за миг, но това беше достатъчно. Робърта замахна с всички сили и юмрукът й се заби в ухото му. Той нададе вик на изненада, ножът изтрака на пода, а поршето рязко поднесе. Тя се стрелна към него и грабна волана. Колата зави надясно, изскочи от банкета и се заби в едно от крайпътните дървета. Инерцията изхвърли Робърта към страничната врата, миг по-късно тежкото тяло на похитителя се стовари отгоре й, оставяйки я без дъх.

Поршето застина на място сред облаци прах. Притиснал жертвата си до страничната врата, Франко Боца вдигна ножа и опря острието във врата й. Представи си как то бавно разкъсва плътта, острата като бръснач стомана прониква през повърхностните слоеве и потъва навътре. Видя и кръвта — първо няколко бавно набъбващи капчици, които миг по-късно преминават в пулсираща струя, а тялото й започва да се гърчи в ръцете му.

Но през знойната червеникава мъгла на сластта той си спомни снощния телефонен разговор с Узберти.

— Ръкописът е в ръцете на англичанина — кратко бе докладвал той, без да обяснява как се е стигнало до това.

— Искам ги живи, Франко! — бе заповядал с леден глас Узберти. — Ако не успееш да го вземеш, ще трябва да принудим Хоуп да ни го предаде!