Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Преди много време се беше заклел да не допуска грешки, от които да страдат невинни хора. Но това продължаваше да се случва. Неизвестните врагове бяха наблизо, а залогът ставаше твърде висок. Утре щеше да закара Робърта до Монпелие и да я качи на първия самолет за Щатите. И щеше да остане на летището, докато не види с очите си излитането на самолета. Отдавна би трябвало да го направи. Стисна глава между дланите си и отчаяно се опита да прогони растящото чувство на вина. Понякога имаше усещането, че каквото и да правеше, както и да се бореше, постъпките му неизбежно водеха до ужасен резултат. Но докога човек можеше да издържи с подобно бреме на раменете си?

Дискретно почукване прекъсна мрачните мисли. Бен затъкна пистолета в колана си, покри го с ризата и отиде в предната стая.

— Кой е?

— Храната, която поръчахте, мосю Харис — долетя приглушеният глас на Жозеф. — И шампанското.

— Не съм поръчвал шампанско — каза Бен и отключи вратата, опипвайки с другата си ръка хладната стомана под ризата си. Отпред чакаше възрастният пиколо с количка за сервиране.

— Шампанското е от управата, мосю — поясни Жозеф, докато вкарваше количката в стаята. — Върви заедно с апартамента.

— Добре, остави всичко тук.

Едрата банкнота на предишния бакшиш и очакването за нов направиха походката на Жозеф неочаквано жива и пъргава. На количката имаше плато с колбаси, плато със сирена, топли франзели и бутилка шампанско в кофичка лед. Бен подсили авоарите на стареца с още една банкнота и те отново останаха сами.

Шампанското прогони напрежението. Беше почти полунощ, когато приключиха с вечерята и допиха шампанското. Бен взе една възглавница от леглото с балдахина и я хвърли на коженото канапе, разположено под прозореца в другия край на стаята. Резервните одеяла в гардероба довършиха подготовката на импровизираното легло.

Робърта включи радиото. Помещението се изпълни с топлия глас на Паоло Конте и шлагера „Влакът идва“.

Бен се прозя.

— Ще танцуваш ли с мен? — неочаквано попита Робърта.

— Какво? — учудено я погледна той. — Искаш да танцуваме, тук и сега?

— Моля те! Обичам тази песен.

Музиката беше бавна и спокойна. Тя несигурно се усмихна и протегна ръце, забелязвайки как цялото му тяло се стяга.

— Не умея да танцувам — смотолеви той.

— Всички казват така — развеселено го погледна тя.

— Не, наистина не умея — смути се той. — Никога не съм танцувал…

Скованите му движения подсказваха, че е искрен.

— Наистина ли никога не си танцувал? — изгледа го продължително тя. — Добре, ще те науча. Хвани ръцете ми и просто се отпусни.

Приближи се към него, положи ръка на рамото му и нежно докосна пръстите му.

— Сложи другата си ръка на талията ми — подкани го тя и направи първите стъпки. Той сковано я последва.

— Ето, виждаш ли? Трябва да усетиш ритъма.

— Добре — колебливо кимна той.

Шлагерът свърши, веднага последван от нов: „Животът в розово“.

— О, тази песен също е много хубава! — усмихна се Робърта. — Хайде, продължаваме… Харесва ли ти?

— Не знам, може би…

— Ако се отпуснеш, ще се получи по-добре. Ох, настъпи ме!

— Извинявай, но те предупредих.

— Мислиш твърде много.

— Това е единственото, което мога да направя. — Простичкият танц пробуди хиляди емоции в душата му. Усещането беше много странно и той не можеше да определи дали му харесва, или не. Един свят на топлина и приятна близост подканящо се усмихваше срещу него. Изпита желание да прегърне топлината и да й позволи да докосне сърцето му след всичките години на хладна самота. Но в мига, в който почувства, че отстъпва пред това желание, тялото му внезапно се вцепени. Сякаш някъде вътре в него се спусна бариера.

— Мисля, че успя да го усетиш, макар и за миг.

Той се отдръпна, изпитвайки чувството, че се нарушава неприкосновеността на самотата, която го беше съпътствала толкова дълго време. Хвърли кос поглед към минибара до стената.

— Недей, Бен — проследи погледа му тя и нежно докосна ръката му.

— Хей, става късно! — нервно отвърна той, поглеждайки часовника си. — Утре ни чака работа!

— Не спирай, толкова е приятно — прошепна тя. — Хайде, отпусни се, нека забравим неприятностите! И двамата имаме нужда…

Продължиха да танцуват. Той усети топлината на тялото й, притиснато в неговото. Пръстите му докоснаха рамото й и лекичко го погалиха, сърцето му ускори ритъма си. Разстоянието между лицата им бавно започна да се скъсява.