Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Песента свърши. Гласът на водещия прогони магията на мига и те едновременно отстъпиха назад.

Мълчанието се проточи. И двамата съзнаваха, че бяха спрели на ръба на нещо, което неминуемо щеше да се случи. И изпитаха тъга от разминаването с него, макар и по различни причини.

Бен пристъпи към импровизираното легло и се тръшна върху него направо с дрехите, твърде уморен да се съблича. Робърта се пъхна в широкото легло и вдигна очи към балдахина.

— Никога не съм спала в такова нещо — промълви тя.

В тъмната стая отново се възцари тишина.

— Защо не се преместиш тук, Бен? — обади се след известно време Робърта. — Леглото е много по-удобно от канапето.

— Леглото ли? — сънено се обади той. — А ти къде ще легнеш?

— Никъде.

Бен надигна глава от възглавницата и се взря в мрака.

— Искаш да легна при теб?!

— На леглото, Бен — смутено заекна тя. — Не го приемай като… Просто съм нервна и… Не бих се отказала от компания…

След няколко безкрайно дълги секунди на колебание Бен стана и се насочи слепешком към леглото, стъпвайки предпазливо в мрака. Легна върху завивките и се покри с едно одеяло. Тя смутено се извърна към него, изпитвайки силно желание да го докосне. Чуваше дишането му.

— Бен?

— Какво?

Колебанието й продължи само миг.

— Кое е момиченцето на снимката?

Той се надигна на лакът и напрегна взор към лицето й — едно размазано светло петно в мрака.

Сърцето й се сви от мъчителното желание да го прегърне и да се притисне в него.

— По-добре да поспим — тихо отвърна той и се отпусна обратно.

Бен се събуди някъде около два след полунощ и установи, че слабичката й ръка лежи на гърдите му. Робърта спеше дълбоко. Остана неподвижен, заковал очи в балдахина, по който танцуваха отраженията на лунната светлина. Усещаше с цялото си тяло равното дишане на жената до себе си.

Докосването на ръката й беше много странно: наелектризиращо и същевременно успокоително. Той се предаде на въздействието му и затвори очи. Ъгълчетата на устата му се разтеглиха в лека усмивка.

Спа по-малко от час. Чувството за вина го накара да отвори очи и да спусне крака на пода. Внимателно повдигна ръката на Робърта и се плъзна под нея. Взе браунинга от нощната масичка, грабна раницата си от стола и отиде в предната стая. Внимателно затвори междинната врата и включи настолната лампа.

Правилата на играта се бяха променили. Вече беше ясно, че също като него неизвестният противник иска да сложи ръка на ръкописа.

Черното яке, което беше намерил в банята на Ана, все още беше в раницата. Той го извади и отново прерови джобовете му. Освен тетрадката на Райнфелд и фалшивия папирус от рамката на стената, вътре нямаше нищо, което да сочи към самоличността на нападателя. Кой бе той? Най-вероятно наемен убиец. И друг път се беше сблъсквал с подобни типове, но за пръв път попадаше на маниак психопат, който изтезава жени.

Замисли се за фалшивия пергамент. Защо онзи тип го беше свалил от стената? Може би също като предишния му собственик беше останал заблуден от вдъхващия доверие и старателно изработен псевдоантичен стил. Това означаваше само едно: онзи, който искаше да се добере до ръкописа, нямаше ясна представа как изглежда той. Но го смяташе за толкова важен, че бе готов да убива за него.

Измъкна тетрадката на Райнфелд от пластмасовия плик и седна на креслото до настолната лампа. До този момент не беше имал възможност да я разгледа на спокойствие. Права ли бе Робърта? Възможно ли бе Райнфелд да е записал в нея тайните, които бе откраднал от Гастон Клеман? Надяваше се, че е така, вероятно защото нямаше нищо друго, за което да се хване.

Бавно започна да прелиства мазните страници, разглеждайки внимателно текста и чертежите. Голяма част от тях бяха безсмислени, разпръснати хаотично върху хартията. Преобладаваха цифрено-буквени комбинации — някои къси, други дълги по цяла страница. Те бяха девет на брой и в общи линии наподобяваха на брътвежите, записани на диктофона на Ана.

N 18 N 26 О 12 I 17 R 15 22 R 20 R 15

U 11 R 9 Е 11 Е 22 V 18 A 22 V 18 А

13 А 18 Е 23 А 22 R 15 О

Какво означаваха всички те? Приличаха му на някакъв код. Но никое от тези съчетания нямаше връзка с останалите, разпръснати по страниците на тетрадката. Те бяха абсолютно неразгадаеми. Реши да ги пренебрегне и да продължи нататък. Не след дълго се натъкна на скица, наподобяваща фонтан. Основата му беше маркирана със странни символи, подобни на онези върху златното разпятие. Под скицата имаше надпис на латински. Бен не се беше занимавал с този език от студентските си години, когато проявяваше интерес към древните религиозни текстове. Познанията му по него бяха, меко казано, занемарени.