Мэтью Кляйн - Рестарт

— Да — продължава тя с по-мек глас, — говорили сме, и то доста, за неговата работа.

— Споменавал ли ви е в „Тао“ да се е случвало нещо… необичайно?

— Необичайно…?

Незаконно, иска ми се да поясня. Но не го правя. Вместо това питам:

— Говорил ли е с вас за проблемите, които е имал?

— Проблеми? О, съпругът ми имаше проблеми. Но не такива, за каквито си мислите вие.

— И какви проблеми имаше той?

— Той беше пристрастен, господин Тейн. Не знаехте ли? Метамфетамини.

Не знаех. Подозирах, може би, въз основа на казаното ми от Джоан Легет, когато я попитах за Чарлз Адамс. Но ми беше странно да чуя от устата на жена му, че неговият наркотик е бил същият като моя. Чувствам се като транспортиран в тялото на Чарлз Адамс. Не, не е точно това. Чувствам се по-скоро като че ли съм Чарлз Адамс, седя у дома си и гледам жена си. Толкова много общи неща има в живота ни. Любовта ни към дрогата. Приличащите си жени, за които сме се оженили. Работата ни, партньорството ни или каквото е там — с човека на име Гул Гедросян.

— Освен това ми изневеряваше — допълва тя.

Ето, и това.

— Според мен със секретарката на рецепцията — уточнява тя. Как й беше името?

Гледа ме, сякаш това име трябва да ми е добре познато. Не казвам нищо.

— Но както знаете — продължава с внезапна и изненадваща топлина в гласа, — когато обичаш някого, прощаваш му почти всичко.

— Да, така е измърморвам аз и си мисля за Либи, която ми прости за Коул. И за още толкова много други неща, които съм й причинил. — Напълно вярно.

— И все пак да отговоря на въпроса ви… — казва жената. Отпива от шерито и избърсва устни с опакото на дланта си. — Да, той говореше за работата си. Беше много потиснат. Нямаше продажби. Разходите бяха до небето… такива неща.

— Този бизнес е труден — признавам аз. — Научавам това на собствен гръб.

— Сигурна съм, че е така съгласява се тя и ме поглежда многозначително. Какво ли иска да каже? Това беше източник на стрес за Чарлз. И може би той затова потърси спасение в наркотиците. За да избяга.

— Може би — казвам аз. А споменавал ли е някакви имена пред вас?

— Имена? — въпросът ми я озадачава: — Не разбирам.

— Необичайни имена?

— Необичайни…? — Гледа ме неразбиращо. Погледът й е прекалено глупав. И в този момент се сещам, че ме лъже. Знае за руснака. За мъжа с най-необичайното име. Знае за него. Но не ми казва.

— Например споменавал ли е имената на някои от инвеститорите си?

— Нека помисля. — Погледът й се стрелка из стаята. Какво ли търси? Когато отново ме поглежда, довършва: — Не, никога не го е правил.

— Разбирам изчаквам малко, за да й дам възможност да каже нещо повече, но тя не го прави.

— Ставам от дивана.

— Благодаря за отделеното време, госпожо Адамс. За съжаление трябва да тръгвам.

— Да. — Личи си, че е напълно съгласна с изказаната мисъл. — Да, предполагам, че е така. И ми предлага ръка за сбогом. — Успех, господин Тейн.

Обръща се и тръгва да излиза от стаята. Но аз оставам зад нея с разсеяния вид на човек, който изведнъж се е сетил нещо. Щраквам с пръсти и възкликвам:

— О, има още нещо.

Тя е в края на стаята, с един крак върху стъпалото, което води малко нагоре към фоайето. Обръща се към мен.

— По-конкретно ме интересува едно име казвам аз.

— Чудя се дали не сте го чували. Руско е. Споменавал ли е съпругът ви някога името…

Но още преди да завърша, с нея се случва нещо. Тя се променя. Тялото й се вдървява. Лицето й, което беше бяло допреди малко, сега буквално се изцежда от всяка капка кръв. Кожата й добива сивия цвят на стар разтопен сняг. Докато завърша въпроса си, той става безпредметен, защото вече му е отговорено:

— Споменавал ли е съпругът ви някога името Гул Гедросян? — е онова, което казвам.

Тя се опитва да дойде на себе си. Лицето и тялото й са абсолютно вдървени. Поглежда ме в очите й заявява: Не. Никога не съм чувала това име. Никога. — Без да чака реакцията ми, се обръща и тръгва към предната врата. Поемам след нея. Отключва веригата, а след това и двете резета щрак, кланк, кланк — и отваря вратата. — Сбогом, господин Тейн.

— Сбогом, госпожо Адамс. Отново ви благодаря.

Но точно когато се готвя да изляза навън, тя ме сграбчва за ръката. Изненадано я поглеждам. Притиснала е показалец до устните си. В очите й блуждае налудничав поглед. Бърка в джоба си, изважда оттам листче хартия и ми го подава.

Разгъвам го… На него е написано с женски почерк:

„Не говорете. Престорете се, че сте излезли“.