Мэтью Кляйн - Рестарт

— Влезте — кани ме тя.

Влизам. Преди да затвори вратата, подава глава навън и боязливо се оглежда като изплашено животно. Каквото и да е онова, което търси, не го намира. Затваря вратата и отново слага веригата. Заключва с резето. После с второто.

Въвежда ме във вътрешна стая без прозорци. Декорацията е „Маями, 1985“, изцяло монохроматична. Всичко е в бяло — стените, таванът, мъхестият мокет, изящната модерна масичка за кафе, дори вазата на масата, в която стърчи единствена бяла орхидея, най-вероятно изкуствена.

Зрението ми се адаптира и след малко различавам на далечната стена различен цвят — абстрактна рисунка — малко бежово петно. В белотата на стаята това единствено цветно мазване с четката е крещящо.

Жената посочва модерен ъглов диван.

— Сядайте — заповядва ми тя.

Правя го. Бедрото ми прави звучен контакт с нещо, което се оказва пластмаса — това е от онези дивани, които се усещат като пейка в метрото.

— Питие? — пита ме тя.

— Не, благодаря.

Прекосява стаята. Стъпките й са безшумни, походката префърцунена — тя сякаш се носи над мокета. Спира при бара — разделена на клетки етажерка, украсена е бели плочки, която до този момент е останала невидима за мен в сумрака на стаята. Там има кристална гарафа. Напълва чаша.

Все някъде е пет часът следобед — промърморва тя повече на себе си. Взема чашата, обръща се с гръб към мен и я изпразва в гърлото си. Напълва я отново и повтаря. Заредена за момента, се връща при мен с още една пълна чаша и сяда на близкия бял стол.

Близко е до мен, затова мога да подуша питието. Шери. Някъде по света наистина може да е пет часът, но тук, във Флорида, още няма единайсет преди обяд. Тази жена определено ми допада.

Фиксира ме с бледите си очи и казва не съвсем дружелюбно:

— Защо сте тук, господин Тейн?

На близката маса виждам фотография на малко момиче с плитки. Сложило си е хартиена шапка за парти и духа трите свещи на торта.

— Дъщеря ви…? — запитвам аз. — Много е мила…

Поглежда снимката изненадано, сякаш е забравила, че е там. Не ми отговаря. Започвам да долавям, че съм казал нещо нередно, но не мога да схвана какво.

— Имате ли нещо против да поговорим за съпруга ви? — питам я аз.

— Съпругът ми ли…? — поизправя се тя на стола и се отдръпва от мен, сякаш не е очаквала тази тема, изобщо не я е очаквала и изобщо не се е сещала за него от много време насам. — Съпругът ми… изчезна.

— Да, знам… съжалявам. — Това прозвучава като съболезнование и побързвам да добавя: — Но аз съм сигурен, че ще бъде открит.

Не… Получи се много по-лошо. Можех направо да й кажа: ще го открият да се носи по корем в реката или ще го изрови койот.

Госпожа Адамс като че ли не забелязва гафа ми. Фиксира ме е бледосините си очи и късо коментира:

— Да, може да се окажете прав.

Докато продължава втренчено да ме изучава, усещам нещо странно в погледа й. Напомня ми за някого. Но за кого…? На свой ред я оглеждам, опитвайки се да разшифровам приликата. И изведнъж ми проблясва… Либи! Напомня ми за Либи. И наистина, ако й сложим кестенява коса вместо посивялата, ако възстановим кривите на тялото й, загубени сигурно след изчезването на мъжа й, двете жени ще си приличат като близнаци. Същите бледосини очи. Същите фини кости. Същата елегантна осанка. Същата височина. Сходството е свръхестествено.

Госпожа Адамс ме извежда от съзерцанието ми с въпрос:

— Какво точно ви интересува?

Онова, което ме интересува, е връзката на нейния съпруг с лицето на име Гул Гедросян. Според ФБР Чарлз Адамс и Гул Гедросян са били „бизнес съдружници“. Бизнес съдружието им, изглежда, е завършило трагично, когато Чарлз Адамс просто изчезва от лицето на земята.

До дома на тази вдовица ме е довело не някакво болезнено любопитство. По-скоро нещо със силен елемент на самосъхранение. Миналата седмица ми хрумна — и тази мисъл ме спохожда още по-осезателно сега, докато седя и гледам жена му, която толкова много прилича на моята — че следвам доста точно пътя на моя предшественик. Тревожно точно.

Днес правя точно онова, което Чарлз Адамс е правил през седмиците преди изчезването си: ръководил е компания от името на руски мафиот. Игнорирал е нормалната финансова практика. Опитвал се е да потули нещата заради своя работодател.

— Разговаряли ли сте някога със съпруга си за работата му? — обаждам се аз.

— Ние бяхме женени, господин Тейн — напомня ми тя. — Семейните двойки си споделят всичко.

— Разбира се — съгласявам се аз. Но се сещам за Либи, тайните й, мистериите й.