Мэтью Кляйн - Рестарт

Затръшва вратата, слага отново веригата и двете резета и така ме заключва вътре със себе си. Отново почуква пръст по устните и ме кани да я последвам.

Подчинявам се. Качваме се горе по стълбите. Минаваме по къс коридор, покрай малка стая за момиче, цялата в розово. Леглото е грижливо оправено, а върху възглавниците са подредени кукли. Играчките са струпани в ъгъла — плюшено куче и котка, еднорог. На бюрото стои друга снимка на същото момиче, което бях видял на фотографията долу.

Госпожа Адамс се обръща, за да се увери, че съм близко зад нея, и отново заговорнически слага пръст на устните си.

Минаваме покрай още една празна спалня. После покрай трета… Обиколката ни превежда покрай всяка стая в малката къща и сега вече се уверявам, че сме сами… само аз и госпожа Адамс. Но защо толкова държи да не проговарям?

Тя влиза в последната врата на коридора. Това е баня. Оставам на прага, двоумейки се дали да вляза и аз.

Случвало ми се е да влизам след голям брой странни жени в най-различни странни тоалетни, което е нормално поведение, когато си надрусан. Но днес нещо ми изглежда по-различно. По-особено. Може би опасно.

Надниквам вътре. Госпожа Адамс е приседнала странично на ръба на ваната. Поглежда през рамо към мен и ми махва с ръка да се присъединя към нея.

Правя го. Тя развива докрай и двата крана на ваната. От тях шурва вода.

Жената минава странично покрай мен, за да стигне до умивалника, където също отваря крана докрай. Сега вече затваря вратата на банята и дори я заключва.

В малкото помещение звукът от течащата вода е силен като на реактивен самолет. От ваната се надига пара. Когато най-сетне госпожа Адамс започва да ми шепне, гласът й е толкова тих, че едва разбирам думите й.

— Той има уши — уведомява ме тя.

— Кой?

— Шшш…

Отново питам, този път с възможно най-тих глас:

— Кой има уши?

— Знаете кой…

Поглеждам я преценяващо. Пияна ли е? Пред очите ми обърна две чаши шери. От друга страна, се държи стабилно на краката си и — което е по-важно изглежда ми като професионален пияч, а не аматьор, т. е. човек, който би могъл да пие наравно с мен в онези дни, за които не искам да си спомням.

— Даде ли ви подаръци? — шепнешком се осведомява тя.

— Кой?

— Спрете! Знаете за кого говоря. Даде ли ви вече подаръци?

Замислям се. Два милиона долара…? Работата…? Това подаръци ли са?

— Има си цена — прошепва тя. — Това е, което искам да ви кажа. Това е, което още не можете да видите. Не и в началото. Той изисква да му се плати. Уверявам ви… — Преди да успея да кажа нещо, тя докосва ръката ми: — Останете тук — казва ми.

Отваря вратата и излиза от банята. Навлиза студен въздух и кълбетата пара се раздвижват. Парата започва да се кондензира върху кожата ми, която започва да лепне. Жената се връща след половин минута, като носи кутия от обувки. Дъното на кутията е на ивици в цветовете на дъгата. Горната й част е тъмночервена с емблемата „Страйд Райг“, изписана с едри детски букви. Тази кутия ми е болезнено позната — гардеробът на сина ми беше пълен с подобни кутии.

— Това даде на Чарлз…

— Обувки?

Подава ми я:

— Отворете я…

Вземам кутията. Внимателно повдигам капака и надничам под него. Виждам само тъмнина.

— Отворете я — отново настоява тя.

Свалям капака. Вътре има снимки, 12х20 см. Изваждам цялата купчинка. Това се цветни снимки на момчета… девет-десетгодишни, в предпубертетна възраст, лежащи голи в легло. Прелиствам снимките и те стават все по-отвратителни и все по-откровени момчета, извършващи сексуални актове с по-възрастни от тях мъже. Ужасни актове. Някои от момченцата плачат и по бузите им се стичат сълзи. Други изглеждат объркани, с мъртъв поглед в очите. Мъжете — онези от тях, чиито лица се виждат — са странно безизразни. Какво виждам в тях? Похот…? Страх? Трудно ми е да кажа.

— Не — казвам аз и избутвам кутията обратно в ръцете й.

— Шшш…! — изсъсква тя. Отказва да ги поеме. Разгледайте ги — шепне ми тя. Това даде той на мъжа ми… Това бяха подаръците му.

— Подаръци?

— Още преди да се оженим, аз знаех… Усещах го в сърцето си. Но беше подозрение. Начинът, по който Чарлз гледаше момчета. Някои от подмятанията му. Но той никога не се поддаде на тези си инстинкти. Никога, господин Тейн. Трябва да ми повярвате. Той беше мил, добър човек. Но беше и слаб… признавам. Имаше подтици. Но не им се остави. Никога. Моля ви, повярвайте ми. Умолявам ви…

Гледа ме с широко отворени очи, молейки за някаква прошка, някакво милосърдие, което не мога да й дам.