Мэтью Кляйн - Рестарт

Прелиствам кадровото досие, докато тя търпеливо чака до мен. Няма достатъчно място двама възрастни удобно да стоят прави. Аманда е много близко до мен и надушвам парфюма й — онзи цветен аромат, който помня от апартамента й.

В папката намирам формуляр за Чарлз Адамс, в който се съдържа нужната ми информация — домашният му адрес: Бонита Спрингс, Лория Стрийт 172.

— Беше ли женен? — питам аз, докато разглеждам.

Отговорът се забавя и вдигам поглед. На лицето й има странно изражение. Появява се и изчезва. За кратко. Но аз го забелязвам.

Сега разбирам.

— Аманда — тихо казвам аз. — Ти и той…? — гласът ми заглъхва.

— Аз и гой… какво?

— Дали сте се…?

В погледа й проблясва предизвикателство.

— … чукали? — пита тя.

Това прави на пух и прах опита ми за колегиална деликатност.

— Да — потвърждавам аз, — чукали ли сте се някога с началника ти?

— Кой по-точно? — прави се, че не е разбрала.

— Какво ти става? Или си неотменна част към длъжността? Една от добавките? Като фирмения самолет?

Забива ми шамар. Силно. Бузата ми пламва.

Стоим един срещу друг и нито помръдваме, нито говорим. Чувам дишането й. То е силно, накъсано и възбудено.

Накрая ме пита:

— Сега ще ме уволниш ли?

— За какво?

— Бяха само няколко пъти — гласът й отново е спокоен. — Преди много време. Когато постъпих на работа.

— Трябва да говоря с жена му — обяснявам аз. — Това е всичко.

— За мен ли?

— Разбира се, че не.

Тогава за какво искаш да говориш с нея? Какъв е смисълът?

— Смисълът? — повтарям аз. Поглеждам я. Винаги е толкова любопитна. Винаги се интересува къде отивам и защо го правя. — Това изобщо не ти влиза в работата.

Свива рамене. Изражението й подсказва, че не влиза и в моята работа. Но все пак казва:

— Извини ме, че те ударих, Джим

— Предполагам, че те провокирах.

— Да — неочаквано твърдо казва тя, — изпроси си го. — Повдига се на пръсти и нежно ме целува по устните. Преди да успея да реша дали да я избутам, или да я притисна към себе си, тя отстъпва. Напуска стаята, без да каже нито дума повече.

Джипиесът ме отвежда на юг до Бонита Спрингс — стар квартал от 80-те години, чиито най-добри дни са били преди две икономически кризи.

Моите най-добри дни са горе-долу от тези времена, така че мястото незабавно ми харесва.

„Харесва“ е може би малко силна дума, защото как може някой да харесва пусти скучни улици, дворове, набучени с табели ПРОДАВА СЕ БЕЗ ПОСРЕДНИК, ливади с повехнала кафява трева или боричкащи се за живот самотни палми, неспособни да хвърлят сянка. На място е по-точна дума. Тук се чувствам на мястото си. Това е кварталът, където би трябвало да живея… може би кварталът, където ще се оттегля, когато Либи ме напусне или загубя работата си. Къщите са малки и нагъсто, с микроскопични дворове. В алеите от пътя до домовете има пикапи, широки, типично американски коли, фибростъклени лодки на циментови блокчета и ремаркета с празни прицепи.

Домът на Чарлз Адамс е най-невпечатляващият от всички на една невпечатляваща пряка. Моравата отпред не е косена от седмица. Измазаните стени са избледнели от слънцето и с петна от вода. По покрива се виждат счупени и липсващи керемиди. Това е домът на човек, внезапно и безвъзвратно свършил парите.

Паркирам на алеята — може би на същото място, където е паркирал колата си Чарлз Адамс в онзи ден преди няколко месеца, когато е изчезнал. Отварям вратата на моята кола, за да стъпя на нажежения асфалт, и се сещам за историята, разказана ми от агент Мичъл: как едва сряда сутринта Чарлз Адамс излязъл на заден ход от гаража си, спрял колата си с работещ двигател и повече никой не го видял.

Отправям се по късата бетонна пътека до предната врата и натискам звънеца. Вратата се открехва моментално, толкова бързо, че издава, че съм бил наблюдаван.

— Да? През процепа, зад все още закачена месингова верига, наднича жена. Виждам бяла кожа, едно бледосиньо око и кичур кестенява коса.

— Госпожо Адамс?

— Да? — казва бледосиньото око.

— Казвам се Джим Тейн. Аз съм новият директор на „Тао Софтуер“.

— Знам кой сте.

Вратата се затръшва толкова близко до лицето ми, че усещам раздвижването на въздуха и неволно трепвам. Стоя там, несигурен дали да чакам, или да си ходя. В този момент веригата изтраква и вратата широко се отваря.

Жената пред мен е висока и към четирийсетте. Личи й, че някога е била красива — тъмна коса, сини очи, снежнобяла кожа. Но красотата й вече е само спомен. Ръцете й са тънки като на градинско плашило, скулите й изпъкват като колове на палатка. Бледостта й е нездрава, дори мъртвешка. Косата й е посребрена. Изглежда като че ли една нощ някой се е промъкнал в къщата й, докато е спяла, и е отворил малко кранче в тялото й, през което от нея безвъзвратно са изтекли цветът, енергията и животът й.