Мэтью Кляйн - Рестарт

— Не — лъжа аз. Не помня това име.

— Сигурен ли сте? — втренчено ме гледа той. — Гул Гедросян произнася го бавно, като артикулира всяка сричка. Гледа ме в очите, за да проследи реакцията ми: Спомнихте ли си сега?

— Може би неуверено потвърждавам аз. — Може би.

— Помните. — Любезен е, но в гласа му има обвинителна нотка.

— Може би — повтарям аз. И какво за него?

— Ами… как да ви кажа? Трябва да го намеря. Надявах се вие да ми помогнете.

Колкото и нелепо да ми прозвучава това Джими Тейн помага на агент на ФБР да намери човек, когото никога не е виждал, аз не се изсмивам. Поне не на глас. Едно от нещата, които научваш в бизнеса и това е нещо, което не се преподава, докато учиш за диплома по бизнес администрация, но бързо схващаш в реалния живот, е да си вежлив и любезен с всеки държавен служител, който по някакъв начин те притиска. Без значение колко скромно изглеждащ, необразован или незначителен ти се струва той, винаги помни, че разполага с властта да те унищожи. Напълно и окончателно да те съсипе. Затова се дръж смирено. И им давай каквото ти поискат.

— Да ви помогна да го намерите? — повтарям аз, сякаш разговаряме за забутани някъде ключове за кола. — Разбира се… бих искал да ви помогна по какъвто и да е било начин. Но може би първо ще ми кажете… кой е той.

Мичъл се усмихва. Но усмивката му с особена в нея не се забелязва и намек на удоволствие, тя е от онези усмивки, с които се говори с възхищение за идеалното тяло на природен хищник, описва се безсмислена трагедия пред ученици в основно училище, или се изразява отчаяние от неизкормвчивостта на злото в света. За такъв род усмивка говоря.

— Май трябва да ви разкажа една малка история въздъхва агент Мичъл.

— История…? — повтарям аз, опитвайки се да задържа на лицето си радостното изражение, подсказващо, че нищо друго не би могло да ми достави по-голямо удоволствие. История! Докато стоим в алеята ми за коли! Под прежурящото слънце! На 40-градусова жега! — Да, моля.

— Имало един областен прокурор в Калифорния… в Сан Хоакин, вашия край, мисля. Казвал се Боб Калахан. Сещате ли се за кого ви говоря?

— Не.

— Та един ден господин Калахан се запитал защо в неговата околия има толкова много метамфетамини. Наркотикът буквално унищожавал града, в който той живеел, господин Тейн. Градът, в който бил довел семейството си и където ходел на църква. Това бил беден селски район. Само че половината хора или продавали наркотика, или го използвали, или го произвеждали. И никой не искал да сложи край на това. Сякаш всички, от които това зависело, се били споразумели да се правят на разсеяни. Всички, с изключение на господин Калахан. Който започнал да задава въпроси. Малко по малко установил, че всичкият мет в долината се доставя от един-единствен човек, руснак, незначителен гадняр. Само че никой не искал да каже на Калахан името на гадняра. Чувал различни имена от различните хора. Карл Гадосан. Гула Гадросан. Никой не знаел със сигурност. Според някои хора бил руснак. Според други — чеченец. Трети го смятали за арменец. И никой нямал представа нито как изглежда, нито къде живее, нито кой точно е. Бил… — Спира и се замисля. — Бил като призрак. Дори работещите за него не знаели нищо определено. Те получавали заповеди през други хора, които пък получавали своите заповеди от трети лица и така нататък. Макар и дребна фигура, бил умен човек. Криел се в сенките. Сякаш не съществувал.

— И какво се случило?

— Калахан разпитвал наоколо. Нищо повече, господин Тейн, просто задавал въпроси. Само че това се оказало грешка.

— Защо?

— Първо взели дъщеря му. Тя, между другото, била само деветгодишна. Отишли направо в нейното училище, представяйки се нагло за полицаи. Накарали директора да я повика в кабинета си, после я взели оттам. Няколко дни по-късно изпратили на Калахан видеолента с онова, което направили с нея.

— Господи…

Калахан разбрал, че е ядосал не когото трябва. Може би този дилър на мет не бил чак толкова незначителен. Така че погребал дъщеря си и първото, което направил, било да подаде оставка. Защото имал още и син, когото трябвало да защити. Нямал никакво желание да става герой. Споделял с всеки срещнат, че е приключил. Не се интересувал от наркотици, банди или руснаци. И наистина било така. Решил, че Гул Гедросян ще го остави на мира.

— Но не станало така, нали…?

— Не, сър. Синът бил дванайсетгодишен. Отвлекли и него. Няколко дни по-късно пратили ново видео. Гледах го, господин Тейн. Трябва да ви кажа, че имам здрави нерви, но… И той поклаща глава.