Мэтью Кляйн - Рестарт

— Хубаво. — Тя слиза от колата и затваря вратата. Вратата хлопва меко, както правят вратите на коли за по сто хиляди. — Дръж ги доволни, Джими. Важно е да са доволни.

Хвърля бърз, почти незабележим поглед към отсрещната страна на улицата, където е къщата на съседа. Само за миг. Или може би си го въобразявам, защото отново ме гледа в лицето, примижавайки срещу слънцето. Стиска ръката ми — жест по-скоро на милосърдие, отколкото на благодарност — надига се на пръсти и ме дарява с целомъдрена целувка по бузата.

— Беше много мило от твоя страна — казва тя — да ми я купиш.

— Длъжник съм ти.

Това я кара да се замисли. Изражението й говори: „Да, длъжник си ми“. Но не казва нищо на глас.

Аз обаче продължавам:

— Искам всичко да бъде пак нормално. Нищо повече не искам, Либи — само нормален живот за теб и за мен.

— Нормален живот? — унило повтаря тя. Устните й се извиват в една от нейните малки лоши усмивки, които обикновено са индикатор, че следва язвителен коментар. Например нещо от рода на: „Ако си искал нормален живот, не трябваше да удавяш сина си, Джими“.

Но каквото и да мисли, не го казва. Мълчаливо тръгва към дома.

Оставам до колата. Нещо ме гложди. Когато тя стига до верандата, извиквам след нея:

— Либи…?

Обръща се.

— Доволни…?

Лицето й не изразява нищо.

— Каза да ги държа доволни… Защо в множествено число?

Странен поглед… в него има по равни дози озадаченост и досада.

— Тад обяснява тя. — Тад и… „Бедрок Венчърс“.

Нее, мисля си аз. Не това имаше предвид.

— Влез, Джими — казва ми тя. — Ще ти сготвя нещо. Нормална вечеря. За да станем отново нормални. И… благодаря ти за колата.

После влиза в къщата.

Не съм много сигурен колко време съм останал да стоя там, на алеята, под слънцето, мислейки за жена ми, нейните настроения и нейните мистерии.

Когато казах на Ланс, продавача в шоурума на „Мерцедес“, че новата кола ще бъде подарък — и изненада — за жена ми, той се засмя, намигна ми и каза: „Е, тази нощ ще бъдеш един много щастлив съпруг!“. Аз обаче поклатих глава и му отговорих: „Не познаваш Либи“.

Никой не познава Либи, включително аз самият. Може би дори Либи не познава себе си. Тя е като китайски пъзел в кутия, сложна и красива, пълна с тайни. Никога не реагира както очаквам. Когато оставих сина ни да се удави, тя заяви, че ми е простила. Но когато сега се опитвам да я обичам, ме отблъсква. Днес я разбирам не по-добре, отколкото преди десет години.

Стоя на алеята и размишлявам над случилото се. Не бързам да вляза след нея в къщата. Чувам крачки зад гърба си.

Обръщам се и виждам специален агент Том Мичъл Да върви към мен, изглеждайки въпреки жегата абсурдно чист и спретнат в ленена риза и плетена вратовръзка. Ръкавите му са навити, а през рамо небрежно е преметнал бяло сако. Единственото, което му липсва, за да се превъплъти в южняшки денди, със сламената шапка и чаша ментов джулеп [27] Джулеп питие от уиски, захар, джолжей и лед. — Б. пр. в ръка.

— Ууухаа… — проточва той, подсвирвайки, заобикаля мерцедеса и го разглежда завистливо. — На това му казвам страхотна кола. Произнася го с подчертан южняшки акцент и трансформацията му в плантатор е почти пълна. Нова кола, господин Тейн?

— Чисто нова уверявам го аз..

— Обзалагам се, че струва доста. Той продължава да обикаля колата като акула и я разглежда от всеки възможен ъгъл.

— Подарък за жена ми.

— Така ли…? — замислено казва той. — Тя трябва да е много специална жена.

Надниква в колата, сякаш очаква да види специалната жена нарязана на парчета там вътре.

— Да съгласявам се аз.

— Реших да се отбия — обяснява Мичъл, като ме гледа усмихнато. — Исках да видя как вървят нещата. Както изглежда… доста добре.

Хвърля поглед към къщата, към заобикалящата я веранда и към оградата, зад която явно има плувен басейн. Виждам колелцата в мозъка му да се въртят — опитва се да прецени колко ли може да струва всичко това и как съм могъл да си го позволя.

— Не мога да се оплача признавам аз. — Е, какво мога да направя за вас, агент Мичъл?

— Спомняте ли си името, което ви споменах при последния ни разговор?

— За кое име става дума?

— Гул Гедросян.

Спомням си го, разбира се. Още първия път, когато го чух, а това беше преди седмици в заседателната зала на „Тао“, името ми бе прозвучало странно и чуждо. Днес ми звучи по-малко странно и не така чуждо. В действителност не бих се изненадал, ако това се окаже име на един от партньорите на Тад Билъпс. Един от мълчаливите му партньори. А по подразбиране и един от моите партньори.