Мэтью Кляйн - Рестарт

— Извинявай, Либи — казвам аз. — Съжалявам за всичко, което съм ти сторил. Всичко, което загубих и за двама ни.

Мълчи. Макар тялото й да е обърнато с гръб към мен, аз някак мога да си я представя. По някакъв начин знам точно как изглежда. Будна е. Очите й са отворени. Гледа в мрака.

Искам да й кажа още нещо. Искам да й разкажа съня си — как собственият ми син не ме позна. И как понякога — както например тази нощ — аз самият не мога да се позная. Как не мога да спра да бъда чудовище.

Но тези думи не излизат от устата ми. Мисля ги. Чувам ги в съзнанието си. Желая да ги изрека на глас. Но не се получава. След няколко минути тъпо седене в леглото в още по-тъпа тишина отново отпускам глава до жена си. Заслушвам се в дишането й.

Скоро след това заспивам.

Четвъртък сутрин е — първият работен ден след уволненията. Когато пристигам в „Тао“, паркингът е пуст само няколко коли и никаква следа от хора. Единственото, което липсва на тази сцена, е пясъчно торнадо и гонени от вятъра топки от бодли.

На рецепцията ме посреща Аманда със сънени очи.

— Добро утро, Джим — поздравява ме тя. От миналата седмици нито един от двама ни не е намекнал дори за гостуването ми в апартамента й, за отиването в онази църква в сутерена, за целувката ни и за докосването ми до Исус.

— Добро да е, Аманда казвам аз, стараейки се да звуча бодро и по шефски. — Как са нещата?

— Самотни — въздъхва тя.

Жалба на отхвърлен любовник? Раздразнение на служител? Когато ръководиш компания и не можеш да усетиш кое от двете е, това трябва да ти послужи като предупредителен знак.

— Нещата ще се оправят неопределено обещавам аз. Това е отговор, който е добър и в двата случая.

— Разбира се, Джим съгласява се тя.

— Нали знаеш поговорката — започвам аз, — „Най-тъмно е, преди…“ — Но Аманда вдига предупредително показалец — общоприет жест между колеги, който грубо се превежда като „Млъкни, досадо“ — натиска бутон на телефонната конзола пред себе си и казва в микрофона пред устата си: — „Тао Софтуер“. Какво мога да направя за вас? — изслушва желанието и казва: — Момент да проверя дали е тук…

Поглежда ме:

— Тад Билъпс.

— В офиса ми — нареждам й аз и изтичвам, за да поема разговора, след като тя го прехвърли на стационарния ми телефон.

Затварям вратата на офиса си.

— Здрасти, Тад — казвам и се отпускам на стола си. — Какво става?

— Ти ми каже, шампионе чувам гласа на Тад. — Как мина?

Има предвид уволненията и дали се е разминало без убийства.

— Добре уверявам го аз. — Добре… направих, каквото се налагаше.

— Знаех, че ще го направиш, шампионе — казва ми той. — Нали за това те наех. Сега ще чуеш добрите новини. Нали искаш малко добри новини?

— Естествено.

— Имаш ли компютър наблизо?

— Да.

— Погледни банковата си сметка. Личната си банкова сметка. Не сметката на „Тао Софтуер“. Балансът там ни е известен, нали? — изсмива се той: — Нула!

— Тад — започвам аз, — радвам се, че повдигна темата. Чуй ме сега. Помня, че ми каза, че „Бедрок“ няма да инвестират повече, но според мен трябва да преосмислите това решение. Трябва ни още малко… писта, Тад. Да, точно това е думата: писта. Само още малко, за да…

— Погледна ли вече?

— Какво да гледам?

— Банковата си сметка.

— Не.

— Направи го. Веднага. Докато говорим.

Въздъхвам. Стартирам уеббраузъра и влизам в акаунта си на сайта на „Уелс Фарго“, който е общ с Либи.

— Е… — обажда се нетърпеливо Тад — видя ли вече?

Първоначално решавам, че съм направил грешка и по някакъв начин съм отворил чужда сметка — банковата сметка на някой друг. Когато осъзнавам, че това е невъзможно, минава ми нова мисъл: банката е направила чудовищна грешка, трябва да затворя на Тад и да съобщя за грешката незабавно. Защото нали несъобщаването за банкова грешка е равностойно на кражба… и могат да те тикнат в затвора за това. А на мен само този финален щрих ми липсва в трудовото досие: лежал еди-колко си години в затвора.

— Ало, брат ми, там ли си? — изважда ме от унеса гласът на Тад. — Видя ли си сметката?

— Да, виждам си сметката. На екрана е написано, че салдото ми — а то миналия четвъртък, след като си платих сметките, остана на $22 100,12 — сега, в 9:36, четвъртък сутринта, е $2 022 100,12. От понеделник до четвъртък досега съм спечелил два милиона долара.

— Тад… — опитвам се да скалъпя някаква фраза аз. Опитвам се и да не издавам вълнението си. Усещам, че нещо в живота ми се променя, но не непременно към по-добро. Преди този момент бях имал страхове и съмнения. Имах подозрения, че Тад Билъпс е забъркан в някакви… каква беше думата, която използвах, когато изказах на глас подозренията си на Либи? — щуротии. Но щуротиите са постъпки на пияни студенти в общежитията — сгъване на късо на чаршафите в леглата на „зайците“, за да не могат да си протегнат краката, капене на топла вода върху китките им, докато спят. Два милиона долара в нечия банкова сметка не попадат в категорията на щуротиите. Това е нещо различно. Съвсем различно. Нещо… свързано с пачки с банкноти в чували за боклук, с изчезнали безследно директори на компании, с руски гангстери.