Мэтью Кляйн - Рестарт

— Ти си заключава жената. — Знаех си. Казах на мъжа ми: „Това е Ди-Ди“. Какво, за бога, правиш във Флорида, момиче?

Притеснително мълчание. Либи студено оглежда жената. Бил съм обект на този поглед преди: това е погледът, който заслужаваш, когато кажеш нещо много глупаво на една много умна жена. Например, когато й обясниш, че си влязъл с взлом в чужда къща и си намерил състояние на тавана. За този поглед говоря.

Непознатата обаче явно е мазохист, защото не схваща предупреждението в погледа на Либи.

— Аз съм… — настоява жената. — Кими.

— Съжалявам… Кими — изплюва Либи името. — Но просто не знам коя, по дяволите, си ти.

Нещо прещраква и жената се изчервява.

— О… извинете ме — бързо казва тя. — Страшно съжалявам. — Поглежда към мен и Пит, после към Карен. Отстъпва назад. Мънкайки притеснени извинения с пламнало лице, жената на име Кими изчезва обратно в „Алигаторската хижа“.

— Адски странно — коментирам аз.

Пит се обръща към Либи:

— Познаваш ли я, Либи?

— Не — отрязва Либи и хвърля отровен поглед на Пит.

Карен успокоително се намесва:

— В наши дни не можеш да си позволиш дружелюбно отношение към непознати. Просто не знаеш какво са намислили.

Благороден опит да се замаже грубото отношение на жена ми. И неуспешен, както всички ние разбираме.

Сбогуваме се на паркинга и си обещаваме да повторим вечерта, която Карен настоява на това — била „толкова забавна“.

— Пази се — казва ми Пит. Стиска ми ръката и ме поглежда по мъжки многозначително, сякаш за да ми каже „Не завиждам на работата ти… нито на семейния ти живот“. Обръщам се към Либи, но тя вече си е тръгнала и е на двайсет метра от мен, качва се в колата и няма търпение да избяга.

Пътуваме към дома, но не говорим за станалото в ресторанта. Либи седи до мен и гледа право напред с онова изражение на лицето, което ми е познато от последното десетилетие. То означава: „Може и да седя на сантиметри от теб, но не смей да ми говориш“.

Затова седя мълчаливо и шофирам, като превъртам станциите на радиото, за да намеря нещо едновременно безвредно и успокояващо. Спирам се на съвременна християнска музика и слушаме песен за Исус и любовта му към всички хора без изключение. Така пътуването минава доста бързо.

Влизаме в къщата и Либи се върти долу, изпълнявайки нощния си ритуал, състоящ се в оправяне на възглавниците по дивана, избърсване на всички плотове, пускане на съдомиялната машина, проверяване дали плъзгащите се врати към двора са надеждно заключени. Според мен просто отлага неизбежното — да остане насаме с мен, без да има какво да ни разсейва.

Следвам я от стая в стая, вървейки предпазливо зад нея, без да се приближавам много в очакване на удобния момент да поговорим.

Най-сетне, когато е свършила с всички побутвания и намествания и вече не й е останало какво да прави, аз тихо я питам:

— Искаш ли да поговорим за това?

Поглежда ме сякаш изненадана, че съм в същата стая с нея.

— За кое?

— Искаш ли да говорим за тази вечер? За това, което се случи?

— He.

— Защото се държа… — спирам. На път съм да кажа „странно“, но в последния момент решавам, че тази дума може да провокира нежелана реакция. Затова завършвам: — … сякаш беше тъжна.

Поглежда ме. Погледът й е предпазлив, клепачите тежки. Лицето й е повече от тъжно. То е… обезверено.

— Мислила си за… него — казвам аз. Не смея да използвам името на Коул в нейно присъствие. Това не сме го обсъждали, нито сме се споразумявали в явна форма — просто един ден осъзнах, че не съм го произнасял от дълго време, нито пък тя го беше произнасяла, а след това с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да го изрека.

— Да — потвърждава тя. — Когато заговориха за техните деца, аз… — и поклаща глава. Е, няма значение.

Отивам при нея и я прегръщам, обхващам я с ръце, все едно че искам да я защитя. Обичам тази жена с всичките й недостатъци, въпреки гадния начин, по който се държи с мен. Все пак ми е останала вярна, въпреки всичко… всичко, което съм й сторил, всичко, което съм унищожил, всичко, което съм й отнел. Толкова много грешки, които бих искал да мога да изкупя.

Стои неподвижно, вдървена в ръцете ми.

Обичам те прошепвам аз. — Съжалявам, че те завлякох на тази вечеря. Знам, че не ти се идваше.

Мълчание.

— И съжалявам, че те домъкнах във Флорида.

Продължава да не ми отговаря.

Ела горе казвам аз и нежно повдигам брадичката й, така че да ме погледне в очите. Нека опитаме да… не сме го правили от толкова дълго.