Мэтью Кляйн - Рестарт

— Може би дамски проблем изказва предположение Карен.

— О… — сеща се Пит, — добре.

— Трябва да отида и да я намеря — умърлушено съобщавам аз. Иска ми се да ме убедят да не го правя.

Точно в този момент пристига следващата поръчка рачешки щипки.

— Седни — поглежда ме Пит. — Хапни си рак. Либи е добре.

Решавам, че обичам Пит Бланд… и ще го задържа като адвокат на компанията ни поне докато аз съм на работа в „Тао“.

Тримата продължаваме да ядем и Карен разказва как се е запознала с Пит — „на корпоративно мероприятие“, каквото и да означава това — и как при тях това е било любов от пръв поглед.

— След което ме опозна — довършва Пит, — и оттогава летим стремглаво надолу. Избухват едновременно в смях. Дори смехът им е стряскащо еднакъв — като ритмично изхъркване през запушен нос. Карен игриво мушка Пит с рамо в ребрата.

В този момент ме пробожда някаква тъга, че моята съпруга е толкова различна от Карен. Либи се крие сега в тоалетната, муси се на някакво мое въображаемо провинение, което не съм усетил да правя и вероятно никога няма да мога да разбера.

Сякаш по даден знак тя се връща на масата. Има изражението на боксьор, събрал всичките си морални и физически сили, за да издържи още един брутален рунд.

— Добре ли си? — поглеждам я аз.

— Добре съм — отговаря ми тя. — Имах нужда от минутка.

Ядем мълчаливо, за да отмине неловката ситуация.

Пит довършва втората си порция раци и изсипва черупките в отвора за отпадъци в средата.

— Ей, това е много удобно — извиквам аз. Дали да не си изрежем една такава в кухненската маса, Либи?

Жена ми се усмихва измъчено.

— За какво ви е дупка? — обажда се Пит. У дома двамата с Карен ги хвърляме направо на пода.

Скоро разговорът се разделя по двойки: мъжете си говорим за бизнес, за уволненията, за перспективата компанията да изплува, която — признавам това пред Пит — не е особено добра, а жените разговарят помежду си. Слушам ги с едно ухо да си бъбрят за Флорида, за горещината, за най-добрите плажове, за мидите в Санибел и за пазаруването в Нейпълс.

Пристигат третите ни порции рачешко. Ям и наблюдавам Либи методично да унищожава своите шипки. Има ли нещо по-секси от това да гледаш съпругата си да изсмуква месото от рачешка щипка? Нещата отново изглеждат съвсем нормални и аз почти й прощавам за поведението й преди малко и ми се струва даже, че я обичам повече заради това. Моята крехка, лабилна, интелигентна жена. Либи си е просто Либи.

В крайна сметка всеки от нас омита по три порции и когато сервитьорката идва, за да ни попита готови ли сме за четвърта, всички изпъшкваме и вдигаме ръце в знак, че се предаваме:

— Невъзможно е — казвам аз.

Избърсваме се с влажни салфетки с размера на пощенска марка с аромат на лимон и любезно предложени ни „безплатно“ (както мило ни обяснява сервитьорката, когато ни ги раздава). Отклоняваме предложението й за пеканов пай за десерт, след което Пит и аз си разделяме сметката. Целият ни пир струва по-малко от четири рибни гакос в Сан Франциско. Преселването в центъра на нищото все пак си има и предимства.

Излизаме, без да бързаме, от ресторанта, преситени и с издути кореми, и аз гледам Либи отзад, докато двете с Карен вървят пред нас с Пит покрай алигаторското езеро. Сравнявам задниците на двете съпруги. Трябва да призная, че Либи изглежда адски добре, макар да е по тениска и дънки. Карен може да е десет години по-млада от нея, но жена ми не й се дава. Питам се дали Карен ще изглежда толкова добре, когато стане на годините на Либи. Това наблюдение — колкото сексистко и осъдително да е — стопля сърцето ми по странен начин. Може би нещата все пак не са чак толкова зле.

— Ди-Ди? — разнася се женски глас зад нас.

Карен се обръща, както прави и Пит, но Либи игнорира гласа и продължава да върви напред. Жената отново се обажда, този път по-високо и по-настойчиво.

— Ди-Ди…? Ти ли си?

Тя ни догонва и този път не можем да я игнорираме. Това е жена на възрастта на моята съпруга значи в средата на трийсетте, но изхабена от живота, с кръгове под очите и сиви косми в русата коса. Тя подтичва към нас. Либи върви напред, като ни оставя — мен, Карен и Пит — да се оправяме както можем с нея.

— Извинете ме — казва задъхано жената. Гледа през мен към съпругата ми, която целеустремено се отдалечава от нас, без да й обръща никакво внимание. Ди-Ди? Ти ли си? — извиква за пореден път тя.

Либи няма избор. Спира и се обръща към жената. Двете са разделени от 4–5 мегра разстояние, а Либи е изправила гръб и е готова за конфронтация.