Мэтью Кляйн - Рестарт

Гледа ме. В изражението й няма любов, в това поне съм напълно сигурен. Няма и нищо съпружеско. Но аз познавам това изражение, виждал съм го преди. Виждал съм го по лицата на мъжете, в чиято компания прекарах онази дълга нощ в общинския затвор. Това е потиснатият стъклен поглед на затворник, изражение на безсилие, което казва: „Прави с мен каквото искаш“.

— Толкова съм уморена, Джими — тихо и без особена надежда прошепва тя.

— Ела — все така нежно казвам аз, но гласът ми е малко по-твърд. — Да се качим горе. — И я дърпам за ръката.

Тя се оставя да я поведа нагоре по стълбата, към тъмната ни спалня. Не мисля за затваряне на вратата на спалнята, нито за пускане на щорите. През прозореца и клоните на дъба виждам къщата на съседа ни на отсрещната страна на улицата. Таванската стая на велосираптора свети. Какво ли прави този човек в сряда през нощта на тавана си?

— Ела — повтарям пак и придърпвам Либи към мен. Събличам тениската й през главата и я пускам на пода. Разкопчавам сутиена й и слагам ръце върху гърдите й. Целувам я по шията и вдъхвам потта й.

Тя продължава да стои вдървено като пациент в кабинета на доктора под светлината на флуоресцентната лампа.

— Какво има? — питам я аз.

— Нищо — потиснато отговаря.

Разкопчавам джинсите й и вкарвам чуканчето на кутрето си под ластика на бикините й.

— Не — прошепва тя. — Моля те, Джими.

Отминавам това с мълчание. Свалям й ципа и започвам да смъквам джинсите й през ханша, надолу по бедрата. Триенето смъква и бельото й. Сега тя стои, пристегната около бедрата от джинсите си и интимното й окосмение се вижда.

— Моля те — казва, вече по-силно. И ме избутва.

— Какво има сега? — питам я аз, започвайки да губя търпение. — Какво?

Гледа покрай мен към тиковия вентилатор на тавана, който лениво се върти в средата на стаята.

— Уморена съм, Джими — тихо казва тя. — Може ли да бъда уморена?

— Знаеш ли, Либи — малко раздразнено й казвам аз, — хубаво би било от време на време да се държиш като моя жена.

И след тези думи сърдито се отправям към банята и може би затварям вратата малко по-шумно. Е, мой ред е да внеса известна драматичност.

Пускам студената вода в умивалника и започвам да плискам лицето си. Поглеждам се в огледалото.

Опитвам се да направя невъзможното — да оценя външния си вид напълно обективно: косата ми, твърда и посивяваща по слепоочията, носа, не много голям, но малко крив след отдавна забравено пиянско сбиване или просто падане.

Не съм грозен. Но не съм и красив. Притежавам лице, за което жените, когато са благоразположени, твърдят, че показвало характер. Само че характерът, който показва, изцяло зависи от историята, свързана с него. Преди много време — когато се запознах с Либи, като млад мениджър, поел по стълбицата нагоре, когато заедно ходехме по ресторанти или се прибирахме у дома след дълъг ден и страстно се разсъбличахме един друг това лице щеше да разкаже историята на бизнесмен, на мъж във възход, на човек с талант и амбиция, в чиито крака е светът, готов да стане негов.

Днес обаче вдълбаните по лицето ми линии, разместеният ми нос, дори липсващото кутре разказват различна история, история за похабяване, за прахосване, за изтъркване. И за провал.

Водата шумно изтича в сифона. Чувам нещо откъм спалнята. Спирам водата и го правя точно навреме, за да доловя последното ехо на телефонно позвъняване. Либи разговаря с някого. Опитвам се да доловя нещо, шепнешком разменяни фрази между любовници, тайна връзка или забързано „Трябва да затварям” -

Но дочувам само едно- или двусрични отговори: „Да“, „Знам“, „Моля те, недей“ или „Добре“.

Отварям вратата на банята в момента, в който Либи оставя слушалката върху вилката на скрина. Не се държи като гузна жена. Не се опитва да скрие телефона от мен, нито факта, че е разговаряла с някого.

— Кой беше? — интересувам се аз.

Поглежда ме продължително, преди да ми отговори. Накрая ме осведомява:

— Съседът.

— Какъв съсед? — правя се, че не съм разбрал.

Тя ми показва с брадичка към прозореца, където зад изкривените клони на дъба се вижда къщата от другата страна на улицата. Обръщам се да погледна натам в очакване да видя велосираптора през прозореца на таванското помещение с бинокъл пред очите да ми маха с ръка. Но прозорецът е тъмен, както впрочем и цялата къща.

— Какво искаше?

— Нищо. Каза, че забелязал, че задната ни вратичка била отворена. Затворил я, докато сме били на вечеря.