Мэтью Кляйн - Рестарт

Разчупвам поредната щипка и изпращам през масата струйка солена вода в окото на Карен.

— Ох…! — казва тя и примигва.

— Мисля, че жена ти ми намигна — съобщавам аз на Пит.

— Е, няма да си първият мъж, с когото го прави спокойно ми отговаря той, смучейки своята шипка. После отпива мощна глътка от бирата си.

— Как ти се струват? — стресва ме после.

— Превъзходни са — искрено казвам аз.

— Да, аз и Карен често идваме тук с Кайл и Адисън. С и без повод.

— Кайл и Адисън? — повтарям аз.

— Децата — пояснява Карен и засиява. Има ангелско лице, което буквално грейва при споменаването на децата й. — Те са на четири и на шест.

— Да благодарим на Бог, че е измислил детегледачките — промърморва Пит.

— Те всъщност не ядат раци — продължава Карен. Но обожават да хранят алигаторите.

— Впечатляващи създания — коментирам аз. — За алигаторите говоря.

— А вие двамата…? — напълно естествено пита Карен. — Имате ли деца?

Този въпрос е по правило неизбежен и предполагам, трябва да съм готов за него, но винаги го усещам като зашеметяващ удар в лицето.

Не опитвам се да задържа изражението си спокойно като планинско езеро. Без тъга. Без болка. Нямаме деца.

Поглеждам към Либи. Тя гледа масата бясна, но всъщност мрази мен за стореното. За това, че съм изоставил Коул. Че съм се надрусал и съм го зарязал сам във ваната.

Пит усета веднага, че нещо не е наред Господ да го благослови — и се опитва да ме избави:

— Както и да е — казва той и избърсва маслото от устните си със смачкана салфетка. — Разкажи ми как се запознахте с Либи.

— О, историята е много романтична — побързвам да сменя темата, макар и тази да се отнася до жена ми. Обръщам се към нея: — Защо не я разкажеш ти, скъпа?

— А защо не ти? — предпазливо ме поглежда тя.

— Ти първа — казвам аз.

— Не, ти пръв — настоява тя.

— Добре — съгласявам се аз. Не за първи път Либи е намусена и некомуникативна в компанията на други хора. Но е странно, че отказва безкомпромисно отказва — да разкаже как се запознахме. Сякаш иска да ме изтрие от паметта си. Или вече го е направила. Либи ми беше сервитьорка — започвам аз.

Карен се засмива и плясва с мазните си ръце.

— Колко очарователно! И какво ти сервираше, Джим?

— Не си спомням — признавам аз. Предполагам, скоч.

— Затова не си спомняш промърморва Пит.

— Четири пъти я каних да излезем продължавам аз.

— Четири пъти! — възкликва Карен. — Това ако не е настойчивост!

— Да, не знам за другите ми качества, но поне съм настойчив. — Обръщам се към Либи:

— Помниш ли какво ми каза първия път?

— Не.

— „Върви по дяволите“ — напомням й аз. — Искам да кажа, че ме отряза по този начин.

Карен вежливо се засмива:

— Ако всяка жена отговаря така откровено както твоята, мисля, че човешката раса отдавна щеше да е изчезнала от лицето на земята.

— Амин на това — казва Пит. Продължава да се бори с щипките, изсмуква ги съсредоточено и съм сигурен, че не обръща особено внимание на разговора.

— А втория път, когато я поканих да излезем — продължавам аз, — Либи ми се изсмя.”Добър опит, Тейн — каза ми тя. — Много забавно“, сякаш си правех майтап се нея.

— Но ти не си се шегувал — поддържа разказа ми Карен.

— Разбира се, че не. Трябваше някак да я убедя. Нека сега си спомня. А… номер три: тя стои на бара и ми сервира питие, а аз й шепна в ухото.

— И…? — нетърпеливо пита Карен. — Какво ти каза?

— Нищо. Престори се, че не ме е чула. — Замислям се. — А може и наистина да не ме е чула. В бара беше много шумно.

— Това беше третият път — подканва ме Карен. — Ти каза, че си направил четири опита. Как успя накрая?

— Последният път… О, това беше просто магия. — Обръщам се към Либи: — Не искаш ли да им разкажеш какво се случи? Когато най-сетне излязохме…

Жена ми ме гледа с любопитно изражение. Със сигурност не е гняв. Не е и досада. Нещо като… дали не е страх?

Става от мястото си, но го прави много припряно и обръща купичката си с масло, която прави локвичка, бавно напредваща към Карен и Пит.

— О, боже… — ахва Карен и елегантно се отдръпва от масата. После казва на Либи: — Нека ти помогна — слага купчина хартиени салфетки върху разлятото масло и подава чиста на Либи.

— He — отказва Либи прекалено високо. — Няма ми нищо. — Обръща се и напуска масата.

Тримата я гледаме да се отдалечава, почти тичайки, и да влиза в ресторанта.

— Добре ли е? — пита ме Пит. В устата му има щипка и не ми изглежда особено обезпокоен.