Мэтью Кляйн - Рестарт

— Дейвид, какво правиш…?

— Нещо, с което да ме запомните — обяснява той.

— Вижте…! — весело се обажда Розита, но не е ясно за пикнята ли говори, или за огромния пенис.

Дейвид се обръща към мен:

— Ето и за теб, Джим — казва той. Насочва струята си към мен, но аз съм прекалено далече от него, а и той вече е към края на ресурса си.

— Добре, Дейвид — авторитетно казвам аз или поне се опитвам да прозвучи така: — Достатъчно! Прибери си… работата.

Свършил с мунициите, той свива рамене, обува панталоните си и вдига ципа. Оставя колана си незатегнат.

Помагам му да слезе от бюрото си. Той е странно пасивен и се държи сякаш нищо особено не се е случило.

— Благодаря ти, Джим — подмята, приемайки ръката ми, за да скочи от бюрото. — Трябваше да го направя. И аз не знам защо…

Успокоявам го, че всичко е наред, защото съм виждал хората да правят и по-странни неща в подобни моменти. Но от него мирише на урина, виждам капки като от утринна роса по левия му чорап и бързам до го изведа от сградата, преди да е направил нещо по-сериозно.

— Ти си свестен човек, Джим — казва ми той, докато го съпровождам към изхода. Приемам благодарностите му, но не му обръщам внимание. Вместо това гледам през него, към паркинга, където забелязвам Вандербек Да влиза в скъпото си беемве, да затръшва вратата и със свистене на гумите да изскача на шосе номер 30.

Прибирам се у дома в четири и половина следобед, което е най-ранното ми прибиране, откакто съм започнал работа в „Тао“.

Очаквам да не намеря Либи, която може да върти някъде любов или да прави нещо, с което да ме накаже, че съм скапан съпруг.

Нищо подобно. Заварвам я в кухнята, готова да прибере купената от нея храна — толкова типично домакинска дейност, че направо се засрамвам заради съмненията си.

На кухненската маса са сложени две пазарски торби, чакащи разопаковане. Едната е препълнена с мамули царевица, чиито реси падат отстрани на торбичката. През ръба на другата наднича сгънат вестник „Нюз Прес“.

Хвърлям отдалече ключовете от колата на масата и оставям куфарчето си. Либи вдига за момент поглед, после отново се съсредоточава върху подреждането на съдържанието на бюфета.

— Как мина? — пита тя.

— Нищо особено.

Не идва да ме целуне, нито ми е казала „Здрасти“. Но поне ми говори.

Сядам до пазарните торбички.

— Имаше инцидент — започвам аз. След подобна фраза от нея се очаква да каже: „О, така ли? Какво стана?“, но тя не го прави. Изчаквам. Накрая пояснявам: — Да, един от уволнените се изпика на пода.

Този път вдига поглед:

— Това е нещо ново.

— Качи се на бюрото си, извади си члена и започна да пикае към мен.

— Господи… И ти какво направи?

— Изтеглих се по-назад.

Засмива се. Не споделям с нея за заплахите на Вандербек, нито за твърденията му, че знае за кражбата на пари от компанията. Това би отворило пресните рани от миналата нощ и може да я накара да се безпокои, че не се придържам към програмата. Програмата „Защитавай Тад с цената на всичко“.

— Кой беше той?

— Дейвид Перис.

— Какъв беше?

— Вице по маркетинга.

— А, маркетинг — казва тя многозначително. Изважда вестника от торбичката и го хвърля на масата пред мен. Започва да вади от нея консерви и тетрапакове. Две консерви грах „Дел Монте“. Кутия нискомаслен зеленчуков бульон „Суонсън“. Опаковка зряло тофу „Нейчърс Гуднес“. Питам се разсеяно дали не е поканила на гости Далай Лама.

— Ти нямаше ли някаква теория за вицетата по маркетинга? — пита ме Либи, докато прибира тофуто в хладилника. — Че те са психически най-неуравновесените хора в една компания?

— Това беше старата ми теория. Вече имам нова теория за вицетата по маркетинга и тя е, че те имат най-големите членове в компанията.

— Отвратителен си.

— Не аз се изпиках на мокета, скъпа.

Погледът ми попада върху вестника пред мен. Той е затъпяващо местен: статия за избор на училищния борд в околия Лий, пъстроцветна реклама за обзавеждане на дневна без капаро и още няколко безинтересни истории. Но погледът ми е привлечен от заглавието в едър шрифт точно над сгъвката: „Директор в банка, 36-годишен, ранен в катастрофа, умира“.

Вдигам вестника.

Стенли Понтин, директор по информационните технологии в „Олд Доминион“, с централа в Тампа, почина вследствие травмите си, получени след катастрофа с кола миналия четвъртък. Фордът „Мустанг“, модел 2008, на Понтин излетял от пътя на 23 юли около 2 часа сутринта. В колата на 13 километра от дома му бил открит Понтин. Инцидентът го е оставил парализиран и в състояние на мозъчна смърт, съобщава Надя Понтин, негова съпруга. Полицията разследва дали катастрофата е причинена от алкохол или наркотици. Понтин се е обадил на телефон 911 от колата си малко преди инцидента, съобщил, че спирачките му не работят, и поискал помощ. Резултатът от токсикологичния анализ ще бъде обявен във вторник.