Мэтью Кляйн - Рестарт

— О… — знам, че се повтарям, но не мога да измисля нищо. — Гордън… срам ме е.

— „Срам ме е“ — повтаря Гордън. — Не си спомням да си го казвал досега, Джими. „Пиян като свиня“, да. „Надрусан до несвяст“, да. Но никога „Срам ме е“. Това е нещо ново. Харесва ми. — Замълчава за малко. — Върни се на работа, Джими. Престани да откачаш и се върни на работа. Не ме карай да вземам самолета. Съмнявам се, че го искаш. Обещавам ти, че ще съжалиш, ако го направя.

Настъпва денят на голямото уволнение.

В кариерата си на мениджър рестартер съм уволнил досега четиристотин деветдесет и шест души. Масираните съкращения са първата и най-важна стъпка във всяка задача по рестартиране.

Хората, които не разбират от бизнес, имат грешна представа за капитализма. Те смятат, че капитализмът е безсърдечен и жесток, че поставя печалбата пред човека, че принуждава мениджърите да правят нечовешки неща и че тази безчовечност е причината, поради която уволняваме „на едро“.

Всъщност вярно е точно обратното — уволненията са резултат от това, че хората влагат твърде много състрадание. Твърде много мениджъри ръководят бизнеса си като семейство и се отнасят към подчинените си със същата сбъркана добрина, с която се държим с нашите деца. Двайсет и две годишният ви син е пълен провал, който живее у дома ви и иска да бъде музикант? Ами защо да не го оставите да бъде с вас известно време, за да не плаща наем, докато намери себе си?

Точно същото става в бизнеса. Например Черил в „Счетоводство“ — вярно, мързелива е, бърка в сметките, но тя е нашата Черил, която ни купува понички в сряда, така че какво толкова? Много по-лесно е да си затворим очите, отколкото да я уволним. Защото… тя може да се разплаче!

И по същия начин в продължение на жизнения цикъл на една компания стотици такива дребни, привидно незначителни решения се натрупват като плака в корпоративната кръвоносна система — първоначално незабележимо, докато един ден направите крачка назад, погледнете отстрани и осъзнаете, че системата е задръстена с отлагания — хора, които не вършат работата си добре, на които не им пука или които просто са мързеливи — и скоро бизнесът блокира като спряло сърце и му трябва електрически шок, за да се върне към живота.

Това ми е работата — да върна с шок системата към здрав живот. Да направя болезненото нещо, полезното нещо. Ако предишните директори бяха имали куража да направят онова, което сега трябва да направя аз, но го бяха направили тогава, когато от него би имало полза, компанията нямаше да бъде в ситуацията, в която се е озовала. Нямаше да има нужда от мащабни уволнения. По дяволите, щеше да има достатъчно печалба, за да изплатим бонуси, вместо да раздаваме розови чекове [20] Става дума за американската традиция при уволнение на служителя в плика с чека за последната му заплата да се слага и уведомлението; така „розов чек“ е метафора за уволнение, макар да няма свидетелства, че някога е била използвана розова хартия. — Б. пр. .

Но разбира се никой не вижда нещата по този начин. Хората, които вземат трудните решения, биват демонизирани, а страхливците — възхвалявани. Такъв е светът — искаме нещата да бъдат по един начин, съжаляваме, че са по друг начин, и обвиняваме за разликата всеки друг, само не себе си.

Протоколът, който следвам, когато уволнявам, е един и същи, независимо от мястото. Първо, чакам до сряда. Сряда е най-подходящият ден както за уволнените (не им се налага да си ближат раните по време на уикенда), така и за късметлиите, които остават на работа (за да започнат в понеделник начисто, забравили за отдавнашната травма).

По правило провеждам операцията следобед, веднага след обедната почивка, когато нервите са отпуснати след обяда, но не твърде късно през деня, защото тръгналите си по-рано ще пропуснат лошата новина и ще се явят на работа следващата сутрин, озадачени от това, че бюрата им са разчистени без обяснения.

В някои компании наемам служител по охраната, който да пази както мен, така и запазилите работата си. Днес няма да го направя, защото „Тао“ е софтуерна къща, а най-лошото, което може да се случи в софтуерна компания, е някой друг порой от ругатни и по изключение хвърляне на преспапие по компютърен дисплей.

Най-важното — критично важното — нещо при софтуерните компании е предотвратяването на кражбата на интелектуална собственост. Единственият реален капитал на технологичната компания е текстът на програмата, който се съхранява на нейните твърди дискове и магнитни ленти за архивиране. Не бива да се допуска този софтуер да бъде записан на компактдиск и физически да бъде изнесен от сградата, нито пък да бъде изпратен по електронна поща извън локалната мрежа на компанията. И в двата случая има голяма вероятност програмният код да стигне до ръцете на конкуренцията.