Мэтью Кляйн - Рестарт

Отивам до чистото бюро на Лиаго и го разглеждам. Има две странични чекмеджета и едно тясно над тях. Най-напред пробвам страничните. Първото е празно. И второто е празно.

Започвам да губя надежда да намеря нещо интересно за този безцветен малък човечец, на когото плащам по 125 долара на час, за да споделям ежеседмично съкровените си тайни. Но тогава отварям последното — дългото тясно чекмедже под плота на бюрото.

И съм доволен, че съм го направил.

Защото вътре намирам голям черен пистолет, който при отваряне на чекмеджето се плъзга назад така, както сдъвканата химикалка „Бик“ може да се плъзне, ако рязко отворите чекмедже.

Това вече е интересно. Голям черен пистолет. Колко са психиатрите, които държат в бюрата си големи черни пистолети?

Поглеждам го неспокойно, от разстояние. Питам се какви ли пациенти има доктор Лиаго? Сигурно са крайно опасни хора.

Затварям чекмеджето — честно казано, по-бавно и по-внимателно, отколкото съм го отворил, и отивам да изследвам другия край на стаята.

Вниманието ми е привлечено от металната кантонерка е голямата сложно изглеждаща ключалка. Това със сигурност е мястото, където доктор Лиаго съхранява досиетата на пациентите си. Тук сигурно крие страниците от жълтите адвокатски бележници като онзи, който преди малко взе със себе си, бележниците със записките от сеансите с нас.

Не очаквам кантонерката да ми разкрие кой знае какво — особено с тази голяма надеждна заключалка, но все пак дръпвам вратичката. И представете си… рамката за окачване на папки плавно изпълзява навън по носещите релси.

Добрата новина за доктор Лиаго е, че съхранява подробни и изчерпателни бележки за всичките си пациенти.

Лошата новина за доктор Лиаго е, че има само един пациент. И този пациент съм аз.

Или поне такъв е изводът, който правя от съдържанието на кантонерката. На рамката виси една-единствена папка, натъпкана с жълти листчета от бележник. Папката е грижливо надписана: „Тейн, Джим“.

И толкова.

Никаква друга папка. Никакъв друг пациент.

Само един: „Тейн, Джим“.

Отварям за всеки случай долното чекмедже. Уверявам се, че е празно.

Една папка… един пациент… „Тейн, Джим“.

Усещам, че ми се повдига… от дъното на стомаха ми се надига тъмен страх. Има нещо не наред тук. Нещо опасно. Доктор с пистолет. И с единствен пациент.

Пръстите ми прехвърлят страниците е бележки в единствената висяща папка. Листовете са плътно изписани със ситен почерк на абсолютно луд човек. Обемът ръкописна информация е изумителен — абсурдно много за почерпено от само трите сеанса, които съм имал с доктор Лиаго.

Чета страниците, прелиствайки ги наслуки. „Гордън Крамер“, започва един абзац, като ситно написаното име е подчертано. Бележките продължават: „Сейнт Риджис. Белезници. Паркинг място 4С. Изтрезняващо въздействие“.

Друг абзац: „Ектор Гонзалес. Букмейкър. Какво се е случило с пръста на Джим? Либи го закарва в болницата. Ръката му е превързана с кърпа за подсушаване на чинии. „Джак в кутията“ за хамбургери“.

Има описани инциденти от живота ми. Помня ги ясно. Запечатани са в съзнанието ми. Но не си спомням да съм разказвал на доктор Лиаго за тях. За нито един от тях.

„Лантек“, мрежов хардуер вицепрезидент по търговските въпроси — пуснал в надрусано състояние ръка на жената на Боб Паркър.“

Искам да прочета повече за този инцидент — ситуацията беше доста забавна или поне моят спомен за нея е такъв, но вратата зад мен изскърцва и когато се обръщам, виждам я да се отваря. Няма начин да стигна навреме до стола си. Вместо това връщам папката, тихо затварям кантонерката, отстъпвам крачка в ъгъла на стаята и се преструвам, че разглеждам дипломата на стената:,Джордж Лиаго, доктор по медицина, Корнелски медицински институт, 1972“, твърди се в нея.

— Извинете ме задъхан влиза в стаята Лиаго. — Беше много нетактично от моя страна. — Съжалявам, но трябваше да приема разговора. Спешен случай, нали разбирате.

Вижда ме да стоя до бюрото му, което не е мястото, където се е надявал да ме завари, и погледът му обхожда офиса, преди да се върне върху мен.

— Няма нищо — отвръщам му аз. — Възхищавах се на дипломата ви. Винаги съм се чудил как ги изписват толкова красиво. Сигурно им отнема адски много време да надпишат поотделно всяка на ръка. Колко души бяхте във вашия курс?

— Мисля, че не го правят на ръка, господин Тейн — казва ми той.

— О…?

— А… — досеща се той и прави опит да се усмихне. — Шегувате се, разбира се.