Мэтью Кляйн - Рестарт

Поглеждам часовника на бюрото му, който е толкова старомоден, че на светещия в оранжево циферблат е написано „Електрически“.

— Нищо не се случи — отговарям аз. — Тръгнах си оттам и се прибрах у дома при жена ми.

— И какво каза жена ви, след като разбра къде сте били?

— Не съм й казвал.

— И защо?

— Защо ли? — изсмивам се аз. — Женен ли сте, доктор Лиаго?

Въпросът ми се струва адски прост. Въпрос, на който е достатъчно да се отговори с обикновено „да“ или „не“. Но доктор Лиаго поглажда късата си бяла брадичка и се замисля над него, сякаш съм го попитал за мистериите на теорията на струните или квантовата механика. Накрая отговаря:

— Питам се защо искате да знаете това.

— Просто си говорим — свивам рамене.

— Важно ли е за вас? Да знаете дали съм женен?

— Забравете, докторе. Извинете, че ви попитах.

— Не — казва той. — Не съм женен.

— Не съобщих на Либи къде съм бил, защото не се случи нищо особено и подобно обяснение не си заслужаваше усилията.

— Хмм… — проточва той и кимва. — Каква седмица обаче за вас. Влизате с взлом в чужда къща и намирате цяло състояние в чувал за боклук. Подозирате, че онзи, който ви е наел, е забъркан в престъпна дейност. И започвате отново да пиете… да пиете шампанско…

— Не бих използвал точно думата „пиене“ — възразявам аз. — Беше парти и бях принуден да го направя.

— Били сте принуден да го направите — произнася той по влудяващия начин, предпочитан от психиатри и родители, думите ти да се повтарят, което ги прави да изглеждат нелепи и създава чувството за вина.

— Именно.

— Освен това сте погледнали в деколтето на секретарката си и сте видели гърдите й. И сте я целунали.

— Да — потвърждавам аз. — В една или друга степен. Защото целувката не беше нищо особено… някаква си секунда.

— Интересува ли ви мнението ми?

— Не.

— Това не са действия на мъж, който иска да живее кротко и нормално. Съгласен ли сте?

— Допускам.

— Взето поотделно, всичко разказано от вас си има своето напълно приемливо обяснение. Влезли сте с взлом в къщата, защото сте искали да научите кой краде от компанията ви. Пили сте алкохол, защото вицепрезидентът ви по маркетинг се е опитвал да ви постави в затруднено положение.

— Вицепрезидентът по търговските въпроси.

Корекцията ми не го интересува.

— Снощи сте излезли със секретарката си, защото…

— Млъква. — Всъщност защо излязохте с нея?

Тук вече ме постави натясно. Качих се в колата й и се оставих да ме вози, защото исках да я чукам. Защото не можех да изтръгна от главата си онзи образ на гърдите й с татуса на кирилица и защото исках да я видя просната на легло, гола, извила гръб, изпъчила гръден кош, за да мога да прочета написаното там, без да хвърлям крадливи погледи, а бавно и е наслаждение, както се чете роман с интригуващ край.

Доктор Лиаго чака от мен обяснение защо съм се качил в колата на Аманда. Но единственото, което мога да му предложа, е гузна усмивка.

— Ето, видяхте ли? — тържествува той. — Дори фактът, че разследвате кражбата от компанията си, е сам по себе си саморазрушителен. Точно както ви е казала Либи. Ровите насам-натам в търсене на отговори, а те ще ви избодат очите. Нает сте не за да търсите отговори. Вашият инвеститор, човекът, който ви е наел… — той поглежда към бележките си, за да си припомни името му, — Тад Билъпс. Той не иска от вас да ровите или да отговаряте на въпросите на полицая за Гул Гедросян. Той ви е казал това. Но какво правите вие? Ровите. Самият факт, че го правите, е акт на саморазрушение… на самоотричане от новото начало, което заслужавате. Разбирате ли сега?

— Да.

— По същия начин се опитвате да разрушите връзката със съпругата ви. Правите това като… добре, нека го наречем флиртувате, с вашата секретарка.

— Виждам накъде биете.

— Дали? — и той ме дарява с продължителен поглед. Накрая ме запитва: — Говорихте ли вече за това е Гордън Крамер?

— За какво?

— За случилото се. За целувката. За пиенето.

— Не.

— И защо не?

Защото ме е страх, че Гордън ще цъфне на входа на офиса ми с физиономията на палач, ще ми забие един в челюстта и ще ме окове за противопожарната пръскалка.

Но на глас отговарям:

— Защото предпочитам да разговарям по тези въпроси с вас.

— Хубаво — кимва той. Изглежда искрено доволен, че сме сигнали до това ниво на доверието.

Но нещо ме безпокои. Опитвам се да си спомня какво ми е казал доктор Лиаго току-що, мъча се да възпроизведа думите му за себе си.