Мэтью Кляйн - Рестарт

В този момент, изглежда, се сеща къде се намира — сутерена на църква, кой съм аз — грешник, и какво се очаква от него. Поглежда надолу притеснен.

— Извинете ме — промърморва той. — Нещо не ми е добре. Мисля, че… — и оглежда помещението.

— Братко Сам — обажда се мъж до него. — Добре ли сте?

— Да… да, разбира се… но… — Млъква и събира мислите си. — Извинете ме. Мисля, че се налага да приключим за тази вечер.

Никой в стаята не казва нищо, но всички ме пронизват мълчаливо с погледи.

Въпреки думите си брат Сам не помръдва. Като вкаменен е. Не прави крачка към мен. Не ми предлага ръката си. Не прави опит да ми се извини. Стои колкото може по-далече от мен, сякаш иска да е сигурен, че не мога да го докосна.

Поглеждам към Аманда. Тя ме разглежда замислено с наклонена на една страна глава, сякаш у мен е било разкрито нещо ново и интересно — нещо, което силно я е впечатлило.

Пътуваме в колата й обратно към офиса, за да мога да взема от там моя „Форд“ и да се върна у дома. Вече е към девет часа и все още мога да се прибера навреме при Либи. Може би — ако изиграя картите си правилно — няма да ми се наложи да й обяснявам къде съм ходил и с кого съм бил там.

— Е, получи се много интересно — сухо проговаря Аманда. Не казвам нищо и тя продължава: — Знам, че не вярваш тя продължава да гледа право напред, — но е истина, разбираш ли.

— Щом казваш така — с готовност се съгласявам аз.

— Той промени живота ми.

— Брат Сам ли?

— Исус.

— О…

— Може да промени и твоя, Джим. Какво ще кажеш за това?

Онова, което си мисля, е, че с всяка изминала секунда Аманда ми изглежда все по-малко секси. Още минутка и моята секретарка без сутиен и с татус на гърдата ще запее псалми и ще се пристегне с корсет. Бих дал всичко да съм си у дома преди това превъплъщение.

— Ей…! — извиквам аз, когато подминаваме сградата, където е офисът на „Тао“. В огледалото за обратно виждане фордът ми се смалява и слива с хоризонта. — Не пропусна ли офиса?

— Отиваме на друго място.

— Къде?

— В моя апартамент

— Защо? — Поглежда ме странично. — Ами Исус? — напомням й аз.

— И той ще дойде с нас.

Живее в блок на име „Плантейшън Манър", на три километра след офиса. Въпреки царственото си име мястото е малко запуснато. Представлява триетажна сграда от дърво и бетон с гледащи към паркинга външни коридори, изложени на капризите на времето. Встрани има заграден с ограда малък плувен басейн, по чиято повърхност плават боклуци. Басейнът е заобиколен с ръждясали шезлонги.

През един от балконите е провесен надпис, който буквално крещи: „Без депозит! Без проверка на кредитното досие! Първия месец безплатно!“.

Аманда върви пред мен и така се качваме на третия етаж. Въздухът е влажен и още на първата стълбищна площадка съм останал без дъх. Откъм шосето долита бученето на коли, минаващи от другата страна на абсолютно безполезната шумозаглушителна стена.

Стигаме на последния етаж и тръгваме по дълъг коридор. Спираме пред апартамент с табела „309“. Тя пъхва ключа в ключалката, после натиска вратата с рамо. Влизам след нея. Посреща ни зимен повей. В апартамента реве климатик.

— Какво ще кажеш? + пита Аманда и отстъпва встрани, за да видя по-добре.

— Мисля, че електричеството е включено в наема ти — потръпвам аз.

— Оставям го включен — казва тя. — Обичам студа.

— Попаднала си в грешен щат.

— Сядай — нарежда ми тя. — Отивам да се изпишкам.

Изчезва зад ъгъла. Сядам на дивана, както ми е наредено. Оглеждам се. Стандартен апартамент за слънчевия пояс: бял гипсов таван, средно дебел бежов мокет, плот за закуска, от другата страна, на който е малката кухничка, и плъзгаща се врата с щори „Левелор“, през която се излиза на тераса. Няма фотографии, няма книги. Чисто и едновременно потискащо: апартамент на трудеща се жена, която всеки момент може да си тръгне..

Чувам шум от изпикаване в тоалетната чиния.

— Сега ще ти разкажа житейската си история — казва тя от другата стая, докато пикае. Недоумявам дали е оставила вратата на тоалетната отворена. Надничам зад ъгъла, но не мога да видя нищо.

— Свърши най-напред — подсказвам аз.

Но тя не ми обръща внимание.

— Родена съм в Русия. Но ти го знаеш, нали?

— Имаш акцент — съобщавам й аз. — Вярно, съвсем слаб.

— Бях дванайсетгодишна, когато избягах в Москва. Срещнах там един мъж. Той ми каза, че трябва да стана фотомодел.

Пуска водата в тоалетната. После отваря крана на умивалника и чувам шум от миене на насапунисани ръце. След малко се връща при мен в дневната. Блузката й е извадена от джинсите, но поне ципът й е вдигнат.