Мэтью Кляйн - Рестарт

Посещавал съм безброй подобни сбирки. Всички 12-стъпкови програми са по същество еднакви — сърцераздирателни истории за жесток житейски провал. Призоваването на Исус със затворени очи и бърборенето на някакъв „език“ е новост за мен и изглежда по-забавно от всичко подобно в Калифорния, но това не променя същността, а тя е все старото шоу. Тези неща са ми втръснали.

И точно това е причината да жадувам да се махна от този сутерен. Седнал съм практически на края на седалката, готов за старт и да си повикам такси — майната й на Аманда със или без еротичните й татуировки — когато брат Сам проговаря:

— Готов ли сте да се изцелите, господин Шефе, и да приемете Исус като личен спасител?

Всички ме гледат. Готов съм за много неща, но не и за това.

— Не съм сигурен — отклонявам поканата аз. — Струва ми се доста обвързващо.

— Така е, господин Шефе — съгласява се той, докато се приближава. — Това е едно прекрасно обвързване. Това е обвързващо приемане на Исус. И на вас от Исус. Трайно обвързване.

— Да — казвам аз. — Прекрасно ви разбирам. Само че…

— Той ви обича — прекъсва ме брат Сам. — Той ви прощава. Каквото и да сте направили, той ви разбира. Сторили ли сте нещо лошо, господин Шефе?

— О, да — признавам си аз. И в главата ми изплуват образи — всъщност повлича ме вихрушка от трагедии и провали: обляното в сълзи лице на Либи в нощта, когато Коул се удави, посинялото му мъртво тяло на леглото, черната проститутка с русата перука, белият метадонов дим, извиващ се нагоре от стъклената ми лула, нокаутиращият ме в лицето юмрук на Гордън Крамер, който ме остави с един избит зъб — неподредени и застъпващи се образи, до един болезнени и до един свидетелства на моята вина.

Брат Сам казва:

— Никой грях не е прекалено голям. Той се храни на една маса с леки жени. Той умря на кръста редом с крадци. Той е Бог на грешниците и пречупените. Всеки може да се прероди. Всеки…

— Всеки? — повтарям аз е дрезгав глас. Спомням си още картини от онази нощ: безкраен коридор, по който нося тялото на Коул с изпънати напред ръце, как нежно го полагам в леглото му, как стоя над него с часове в осветената само от луната стая. Колко време съм стоял така надвесен над него? Сигурно са били часове. Но всичко за онази нощ ми се струва погрешно. Чувството ми за време е изкривено. Бях го оставил самичък само за няколко минути. Сам във ваната. Щях да се върна при него веднага. След няколко минутки.

Брат Сам слага ръка на рамото ми.

— Станете, господине. Приемете Исус като ваш спасител.

Всички са се втренчили в нас и усещам непреодолим натиск да се подчиня. Една от неприятните страни на атеизма е, че винаги се намираш в лошата компания на ексцентрици и многознайковци — хора, които не пропускат нито една възможност да развалят настроението на другите, като обясняват на всекиго колко е глупав. Не искам да бъда като тях. В края на краищата, ако не вярваш в Бог — ако не можеш да повярваш — какво ти пречи поне да се насладиш на ситуацията?

Точно това решавам да направя. Ставам. Това се посреща с усмивки и одобрителни кимания. Брат Сам вдига длан и поставя потните си пръсти върху челото ми.

— Затворете очи, господин Шефе казва той, шепнейки драматично. После малко по-високо: Исусе, влез в тялото на този мъж, каквото и да е истинското му име. Прогони сатаната от него. И той отново започва да каканиже: Катаня едана, катаня едана! — повтаряйки фразата все по-силно и по-силно. — Изгони сатаната от този човек! — вика брат Сам. — Сатана, махни се! Отиди си, сатана! Махни се!

Гласът му буквално гърми.

— Излез от този човек! Усещам те, че си в него, сатана! Излез! Усещам те! Махни се, звяр! Напусни го! Заповядвам ти! — Слюнките му ме пръскат по бузата. — Катаня едана, катаня едана! — Дъхът му мирише на чесън. — Сатана, изчезни! Излез! Излез, сатана! Усещам те…! Усещам…

Той млъква насред дума, отваря очи и ме поглежда.

И виждам в лицето му нещо, за което има само една дума — ужас.

Гледа ме е ужас.

Кожата му изведнъж пребледнява като лунна светлина. Лицето му заблестява от пот. Сега очите му са широко разтворени — от сълзящите процепи няма и следа, сякаш се е натъкнал на някакво изчадие в църквата. Сваля ръката си от лицето ми бързо, сякаш я маха от гореща печка. Отстъпва крачка назад, губи равновесие и едва не се спъва в крака на един от сгъваемите столове. Стоящ наблизо мъж протяга ръка, за да му помогне да не падне. Поглежда ме странно.

Брат Сам блъска ръката на мъжа не много вежливо и отстъпва втора крачка. Иска да е по-далече от мен.