Мэтью Кляйн - Рестарт

От време на време ме спохождат моменти на просветление като този, когато осъзнавам колко съм ужасен… изтъкан от недостатъци и егоизъм. Проблемът е, че моментите на яснота идват с голямо закъснение след като съм сторил непоправимото, след като съм се държал необмислено или след като съм отблъснал тези, които ме обичат. Просветлението никога не ме е спохождало преди простъпката и достатъчно навреме, за да избегна грешката. Може би заради това непрекъснато повтарям едни и същи грешки.

Решавам, че за днес толкова ми стига. Подреждам документите — списъци със задачи, графици, планове за действие — драсканици с химикалка, решаващи съдбата на десетки хора. Заключвам страниците в чекмеджето на бюрото си. Подреждам куфарчето и тръгвам през „арената“. Само в две от клетките има задържали се до този час и с известно удоволствие установявам, че едната от тях е на Даръл. Може би не съм се лъгал в него. От петък нататък той ще ръководи техническия отдел. Не, всъщност от следващия четвъртък нататък той ще съставлява целия технически отдел.

Минавам покрай бюрото на приемната и виждам, че Аманда я няма. С известно притеснение установявам, че през мен преминава странно чувство.

Май съм разочарован.

Да, това е.

Излизам на паркинга. Небето над мен е ранено и на хоризонта се надигат кървавочервени облаци.

— Ей обажда се тя. Седи в колата си, старичък кабриолет, паркиран до моята. Прозорецът й е свален. Не я бях забелязал. Мен ли чака?

— Аманда казвам наполовина като поздрав, наполовина от изненада. — Защо си тук в центъра на този горещ паркинг?

— Днес е по-прохладно казва тя. Но моята риза е залепнала за долната част на гърба ми, а въздухът ме задушава като мокра хавлиена кърпа на лицето. Ако е по-прохладно, както твърди Аманда, трябва да става дума за някаква деликатна градация, която тялото ми е неспособно да различи. Сигурно, както е синуитите и хилядата им думи за сняг, и жителите на Флорида разграничават тънките нюанси на смазващата горещина.

— Е, лека нощ — казвам й аз.

— Всъщност чаках теб.

Ключовете за колата се клатят в ръката ми. Поглеждам я внимателно. Правилно ли я разбирам?

Понякога ние, мъжете на средна възраст, си задаваме този въпрос, особено когато говорим с привлекателни жени, двайсетина години по-млади от нас. Лесно е да забравиш, когато си заключен в тялото си, как наистина изглеждай и кой наистина си.

Тя се пресяга и отваря вратата откъм седалката до себе си.

— Качвай се, Джим. Искам да те заведа на едно място.

Не, не съм я разбрал неправилно. За първи път осъзнавам, че тя ме привлича. Но едновременно е това проумявам с отчайваща яснота, че това е Лоша Идея.

— Добре — съгласявам се аз.

Либи не ме очаква. Дори не е у нас. И макар да се опитвам да не мисля за това, някак не мога да се спра: тя доста често изчезва и тези изчезвания никога не получават удовлетворително обяснение. Например къде е тази вечер? Защо не се обажда на домашния ни телефон? Защо не отговаря на мобилния си? Къде е? С кого е?

Поглеждам Аманда:

— Къде ще отидем? — питам я аз и сядам на мястото до нея.

— Ще видиш.

Усмихва се. Пуснала си е косата. Стегнатият кок, който носи през деня, е развързан над раменете й в свободни кестеняви вълни, цветът на новите дребни монети, пуснати в обращение от банката — цветът на обещанието и новото начало..

Запалва, кабриолетът надава вой, оплаквайки се. Изтегля се на заден и после излиза на шосе номер 30. Това е петлентов път със споделена средна лента за завиване, запазена като разделителна. Платното е плътно нашарено с дебели бели стрелки, щриховани зони и различни линии като гневна пунктуация. Аманда игнорира линиите между лентите, сякаш са просто деликатен намек. Слаломираме из трафика. Кола зад нас гневно ни сигнализира. Аманда не й обръща внимание.

Пътуваме дълго, без да си говорим. Трафикът намалява, ресторантите покрай нас поевтиняват, асфалтът става по-грапав.

— Мисля си колко сте смешни — изведнъж проговаря тя.

— Кои?

— Не лично ти. Говоря за мъжете изобщо. Когато ви извадим от офиса и останете без защитата на голямото си бюро и скъпия си стол, ставате неспокойни малки момченца.

Отново забелязвам акцента й — едва доловим, като намек за скреж по прозореца през ноември, прозрачен и скован. Не че съм някакъв детектив. Либи ме постави на мястото ми. Големият намек е по-скоро татуировката на кирилица над гърдата на Аманда. Да, може би все пак долавям следа от руски в гласа й.