Мэтью Кляйн - Рестарт

— Откъде си? — питам я аз.

Последно съм била в Талахаси.

— Преди това?

Поглежда ме.

— Дойдох тук преди много време. Имам зелена карта, ако това те интересува… — Тя прави пауза и завърта ножа: — Шефе.

— Моля те, не ме наричай така.

— Добре — лесно се съгласява тя.

— Искам да ме наричаш… господин Шефе.

Успявам да я разсмея. Има звънлив уверен смях.

— Добре, господин Шефе… Боже, това ми хареса.

Забелязвам зъбите й — друга улика — неравни като гладки малки камъчета. Американците — дори бедните — си слагат шини, когато са малки.

— Но не ми каза откъде си — напомням й аз.

— Вярно, не ти казах.

— Жена с тайни.

— Бедна ти е фантазията — отговаря тя и гласът й е пълен с такава тъга, с толкова изтощение, че се извръщам отново да я погледна и да се уверя, че жената, която ме вози, не е остаряла с четирийсет години след последния светофар.

Сигурно се усеща, че гласът й я е издал, защото веднага става игрива:

— Ето ме в ролята на драматична актриса. Естествено, че всички си имаме своите тайни. И ти имаш тайни, нали, Джим?

Подхвърля го между другото, сякаш бъбрим на ежедневни теми, но аз знам, че въпросът е искрен и че отговорът я интересува.

— Имам.

— И аз знам какви са те.

Продължаваме мълчаливо. Мълчанието обаче, вместо да е притеснително, по-скоро е интимно — знак, че и на двама ние приятно в компанията на другия.

Накрая тя казва:

— Почти пристигнахме, господин Шефе.

Отбиваме от централния път в улица с две ленти.

— Свидетели сме на типичната флоридска комунална политика — или по-скоро нейната липса — на зониране. Кварталът е застрояван без ред и без логика. Подминаваме закусвални, паркинги за каравани и малки бели къщи, сгушени като курабии в тава.

След около километър отбиваме в паркинга на църква. Църквата е маркирана в крайпътна осветена табела като онези светлинни табла, които се издигат на закусвалните „Уенди“, за да рекламират чийзбургери по 99 цента. „Църква Голгота“ казва табелата и добавя: „Вечерна служба: 19,00 часа. Всички грешим. Да поискаме прошка от Бог“.

Аманда паркира на едно от свободните места. Виждам удивително много коли за вечерна служба в четвъртък.

— О, Аманда — тихо казвам аз. — Не си падам по тези неща.

— Иска ли ти се да бъдеш другаде?

— Женен съм — късо й обяснявам аз.

— Женен? — разсмива се тя. — Джим, ние сме на паркинга на църква! Нищо няма да ти направя… — С едно бързо движение тя отваря вратата си и добавя „Засега“, но го казва толкова тихо, че думата е заглушена от шума на вратата, а в момента, когато я дочувам, не съм съвсем сигурен, че я е произнесла.

Изскача от колата, затръшва вратата зад себе си и заобикаля, за да ми кавалерства:

— Хайде, господин Шефе — задържа тя вратата, за да сляза. — Ще ти хареса. Сигурна съм.

— Не ми се влиза много — опитвам се да се измъкна. Вдигам поглед към нея, не желаейки да отстъпвам. Не ми е забавно и гласът ми го издава. Бях подлъган в кабриолета й с мисълта, че ме чака друго преживяване. А ето ме сега на паркинга на църква в компанията на момиче, което изобщо не е толкова забавно, колкото преди двайсетина минути.

— Моля те — примолва ми се тя, — направи го заради мен.

Както съм казал на Аманда, не си падам по църквите.

Падам си по нещата, които идват в бутилирана форма. Падал съм си понякога по неща, които се смъркат. Веднъж си паднах по нещо, което запалих с клечка кибрит. Някога в Калифорния си падах по неща, които се инжектираха, но там работата загрубя и се върнах към нещата, дето се пият, като много рядко смуча лула с нещото ми вътре.

Но Аманда е настойчива. Тръгва пред мен към сутерена на църквата. Там намираме трийсетина души, седнали на сгъваеми метални столове в помещение с нисък таван и без прозорци. Столовете са подредени в дъга и пасторът е застанал в центъра й. Той е млад, прекалено млад, с онази прическа, която изглежда сякаш са ти сложили купа на главата и са остригали всичко, което остава навън. Прическата му е фиксирана с гъст и блестящ спрей. Очите му са воднисти и зачервени, сякаш допреди малко е плакал. Не знам, може да се е мярнал в огледалото и да е видял подстрижката си.

Когато Аманда влиза, той й се усмихва. Останалите богомолци следват примера му. В стаята цари атмосфера на взаимна близост и хората се облегнати назад с разкопчани яки и изпънати напред нозе. Повечето изглеждат от простолюдието, някои са в работните си облекла, а една дори е дошла в униформата си на медицинска сестра. Но има и мъже в костюми, които силно се заинтригуват, като ме виждат да влизам след Аманда.