Мэтью Кляйн - Рестарт

Не става като във филмите, когато всичко се променя в мига, в който отново вкусиш алкохол. Не е като в „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Нито на устата ми избива пяна, нито изпадам в маниакален смях, нито започвам безконтролно да мачкам задниците на момичетата в трапезарията.

Отпиваш. Една глътка. И това е всичко.

След това връщаш бутилката на Рик, който се хили широко, сякаш и той знае. Казал ли му е Вандербек?

От другия край на стаята Вандербек ми кима с топла усмивка, сякаш съм издържал изпит и не съм го разочаровал.

Поглеждам към мястото, където е стояла Аманда, но нея я няма. Зървам я само за миг да минава през вратата на кухнята, докато тя се отправя с елегантна походка към бюрото си в приемната, обратно при телефоните. Невъзможно е да разчета реакцията й, понеже е с гръб към мен, не мога да разчета и лицето й, а няма начин да определиш нечии емоции по походката… нали?

Но ми се струва, че към я разочаровал.

Пристъпва като съкрушен човек.

Напускам партито рано и оставям Вандербек да манипулира тълпата. Но след моето тръгване той няма какво повече да спечели, така че скоро след това също се оттегля.

Когато си отива, градусът на ентусиазма спада. Служителите се разпръскват на малки групи като пяна в океана, връщат се по бюрата си и се преструват, че работят, че са заети и продуктивни.

Седя в офиса си и мислите ми блуждаят. Установявам в един момент, че гледам фотографията в сребърна рамка е мен, Либи и рогатия сатир. Вземам я в ръка и се взирам в нея. Рамката е масивна и тежка. Опитвам се да си спомня нощта, когато е направена — партито, таванското помещение е неизмазаните тухлени стени, опита ми да опипам гърдите на домакинята. Честно казано, не си спомням почти нищо. Всъщност изобщо нищо, с изключение на увереността, че се е случило.

— Джим?

Вдигам поглед, за да видя, че в офиса ми наднича Джоан Легет. Облякла се е в ужасен костюм с панталон с голяма пъстра копринена папийонка на блузката. Прилича ми на тъжен клоун от стар водевил, комуто предстои да бъде напръскан с газирана вода.

— Кажи, Джоан?

— Има нещо, което трябва да ти съобщя.

Посочвам към стола. Затваря вратата и сяда. Погледът й се премества на фотографията с мен, Либи и сатира.

— Знам изпреварвам аз реакцията й. Изглежда като отвличане.

Всъщност според мен ти изгледаш… добре. — Сигурно има предвид, че съм по-млад. Или с по-малко белези от битките. Като се замисля, снимката е отпреди две посещения в санаториуми. Тя продължава: — Честно казано, дори не съм сигурна, че трябва да те занимавам с това. Може би не е важно.

— Какво не е важно?

Снощи дойдох в офиса. Беше към единайсет… не можех да заспя и реших да прегледам банковите извлечения.

Мога да си представя живота на Джоан: четирийсет и няколко годишна, разведена, живее сама. В него има толкова малко неща извън жалката й работа в скапаната компания, че като нищо може да стане посред нощ, за да подготви разплащанията ни с банките, с които работим.

Тя продължава::

— Мислех, че в офиса няма никого. Но когато влязох в клетката си, там имаше някой.

Чака ме да се досетя.

— Вандербек — казвам аз без особена изненада.

Използваше компютъра ми. Преглеждаше финансовите документи. Сигурна съм. Скъса се да се извинява. Имаше обяснение — подготвял се за търговска среща, а компютърът му не работел, така че трябвало да използва моя. — Прави пауза: — Но не му вярвам. Усмивката му… Нали ме разбираш?

— Karo на вълк.

Кимва.

— Не исках да те занимавам с това. В края на краищата… какви толкова тайни имаме в компанията? Всеки знае всичко, което се случва.

— Какво искаш да кажеш, Джоан? — питам аз, като внимавам да не издам нищо с гласа си.

— Говоря за парите — уточнява тя.

Не отмествам погледа си от нея, старая се да не помръдвам. Дори да не вдишвам.

— Е, това не е изненада, Джим? — продължава тя.

— Не е ли?

— Хората са наясно, че предстоят съкращения. И на персонала включително. Как иначе бихме могли да се справим? Всеки вижда надписа на стената…

— Предполагам казвам аз и усещам, че бавно се отпускам.

Но тя чака нещо. Накрая разбирам какво я мъчи. Може би това е истинската причина за разговора. Търси успокоение.

— Ти оставаш, Джоан — уверявам я аз.

Тя се усмихва, усеща, че това не е особено тактично, и се опитва да изглежда разстроена. Не е убедителна, затова се усмихва пак.

— Благодаря, Джим. За мен това означава много.

— Не бързай да ми благодариш.