Мэтью Кляйн - Рестарт

— За нещастие нямам малко време, Дейвид — продължавам аз да вървя към моя офис.

— Но ти даже не знаеш за какво се отнася! — проплаква той. Звучи наранен.

Констатацията му е напълно вярна — не знам какво е написал със ситния си почерк в онзи бележник. Но знам друго нещо, което пък Дейвид не знае — че следващата сряда следобед той ще е един от четирийсетте, които ще бъдат съпроводени до изхода на тази сграда. Така че няма никакъв смисъл да градим връзки, да се опитвам да го разбера, да симулирам интерес към бележките му.

— Друг път — казвам му аз.

— Кога, Джим? — скимти той като неуморим малък териер, който се вре из краката ми. — Кога? Кога точно?

— Четвъртък — казва аз. — Следващата седмица. Въведи среща в онлайн календара.

— Прекрасно, Джим — казва той. Усмихва се, отново е щастливият елф.

Бързо се прибира от страх да не размисля, отстъпвайки заднишком към бюрото си. Намирам се на прага на собствения си офис, с единия крак вътре, с другия навън, в „арената“, когато чувам електронно иззвъняване от страна на компютъра ми. Поглеждам, за да видя на екрана искане за ново събрание: „Приемате ли среща с Дейвид Перис — пита ме съобщението — за обсъждане на инициатива за рентабилен маркетинг?“ Аз между другото планирам да приведа в действие собствена рентабилна маркетингова инициатива, състояща се в това да уволня целия отдел „Маркетинг“. Но… какво, по дяволите? Сядам зад бюрото си, хващам мишката и щраквам върху бутона, приемащ искането на Дейвид за среща.

— Благодаря, Джим — разнася се моментално откъм „арената“. Голяма работа са електронните комуникации.

— Няма проблем, Дейвид — извиквам му аз.

Оставям куфарчето си на бюрото, до фотографията ми е Либи и червения демон, дебнещ зад гърба ни. Наистина трябва да се отърва от тази снимка.

Набирам телефонния номер от листчето, което продължавам да държа. Очаквам да премина през поредица портали от телефонистката на „Олд Доминион“, през секретарката на Санди Голдън и след това може би даже да бъда оставен на изчакване, докато той намери за удобно да се свърже с мен, което на корпоративен жаргон означава „охлади си малко страстите, докато аз си изчопля в носа, изтропам се в тоалетната или свърша да правя онова, което трябва да утвърди доминиращата ми позиция над теб“.

Само че гласът, който ми отговаря още след първото позвъняване, е същият мрачен бас, познат ми от катастрофалната среща в центъра на Тампа миналата седмица.

— Санди се обажда — казва гласът. Чува се някакво пращене и леко съскане, което означава, че съм намерил Санди на личния му мобилен телефон, без никакво посредничество на телефонистки и секретарки.

— Санди, аз съм Джим Тейн. Получих съобщението ти.

Дълга пауза… За миг решавам, че връзката се е разпаднала. Но после гласът му се връща в слушалката.

— Джим — казва той накрая, — много съм щастлив да ти съобщя, че договорът е одобрен. Обсъдихме тук нещата и всички са съгласни, че технологията ви е точно онова, от което се нуждаем. Така че приемаме. Всъщност толкова сме възбудени, че ще вдигнем малко мизата — готови сме да инвестираме един милион долара. При условията, които ти ни изложи. Добре ли е така, Джим?

Опитвам се да запазя гласа си равен и да не прозвуча изненадан.

— Звучи много добре.

— Ще го направим по мъжки. Да си стиснем ръцете и забравим засега за формалностите. Ще ти изпратя меморандум за сключена сделка до края на деня. Плащането ще преведем до понеделник.

— Това е страхотно — искрено казвам аз. — Очарован съм. — Но се старая да не звуча прекалено възторжен. Това е тактика на преговарянето, която се научава с практиката: никога не се смей гръмогласно пред нещастника, приел офертата ти.

— Оправя ли това сметките ни? — пита Санди. Странен въпрос, зададен със странен глас. За човек, който твърди, че е толкова „възбуден“ от сделката, той не звучи много ентусиазиран. По-скоро ми звучи като човек, който си урежда сметките с букмейкъра.

— Даа… — проточвам неволно аз. — Всичко е наред.

— Добре, сбогом тогава. — И толкова. Той прекъсва без телефонни любезности, без обещания за „взаимно изгодно партньорство“, без очакване на „хубавите неща, които ни предстоят“ — нито едно от обичайните корпоративни клишета, с които всеки облъчва другия задник в края на всеки разговор, ако не за друго, то поне за да се смажат колелата на великата машина на търговията. Оставам да държа в ръка онемялата слушалка.