Мэтью Кляйн - Рестарт

— Лека нощ, Джими казва тя, — уморена съм.

Значи тази нощ ще я пропуснем. В съзнанието ми изплува друг неканен образ — гърдите на моята секретарка, малките й розови зърна и странната татуировка.

Гася на свой ред моята нощна лампа и оставаме да лежим на тъмно. Чувам поскърцването на електрическия пропелер над нас.

— Има нещо, което не ти казах — проговарям аз. — За това как си ударих главата.

Веднага усещам, че правя грешка, ужасна при това, и че съм избрал път, който води към конфликт. Но имаше един миг тази вечер, отвън на верандата, когато душите ни се докоснаха… почти. Само миг наистина, но това е всичко, което искам сега друг интимен момент — връзка с тази жена, която винаги изглежда толкова далече от мен.

— Каза ми, че си се ударил в склада на работа.

Излъгах те. Беше в една къща… къща, в която влязох с взлом. — Изпитвам онова познато усещане, че развалям нещата — приятната вечер, която току-що сме споделили, пицата на шезлонга, гледането на телевизия от дивана — нормалната обстановка, уюта. Но нещо не ми дава мира. И ето, Джими Тейн се задава с факла с ръка, готов да опожари всичко. — Качих се на тавана и намерих там пълен с пари чувал.

Сега вече й разказвам цялата история — за адреса на „Уиндмиър“ 56, за чековете, написани от някого в „Тао“ и изпратени на този адрес, за това как съм се вмъкнал в къщата през задния прозорец и съм намерил пачките в чувала и едва не съм бил разкрит от хора, говорещи руски.

Когато свършвам, тя мълчи.

Мълчи толкова дълго, че се питам дали не съм я приспал с дългия си разказ. Но не, усещам я, че сяда в леглото. Будна е. Но мълчи. Все едно е онемяла.

Трябва да призная, че не съм очаквал мълчание. Очаквах реакция, някаква реакция, защото така би постъпила една съпруга, когато мъжът й разкаже, че е влязъл с взлом в чужд дом и е намерил там четири милиона в чувал за боклук — тя някак реагира. Как точно би реагирала, е отделен въпрос. Може би е приятно развълнувана: „С взлом? Ти? Джими Тейн?“.

Или се разсърдва: „Поел си ужасен риск! Можеше да ти се случи нещо лошо! Те са били въоръжени!“.

Но мълчание…? Не съм очаквал мълчание.

Това мълчание продължава прекалено дълго.

Накрая не издържам:

— Либи?

Тя прошепва:

— Джими.

Не мога да разшифровам тона й.

— Какво правиш Джими? — гласът й е тъжен, разочарован. — Джими, Джими, Джими…

— Какво?

— Защо разваляш всичко?

— Нищо не развалям — възразявам аз, макар че тя е права и точно това мислех и аз само преди малко. Този следобед се опитах да разваля нещата с проникването си в онази къща и когато все пак не успях, опитах се да ги доразруша сега, лежейки в леглото с настояването си да разкажа на Либи за парите. Но не можех да сложа точка. Не можех да оставя тази приятна вечер да завърши… хубаво.

— Просто искам да разбера кой краде пари от компанията. Трябва да открия. Това е работата ми.

— Твоята работа? — повтаря тя. Включва нощната си лампа. Кожата й е бледа и набръчкана от лежането, лицето й е измъчено. Гледа перките от тик, които лениво се въртят над нас и адресира следващите си думи към вентилатора, а не към мен: — Защо мислиш, че те наеха, Джими?

— Защото Тад Билъпс…

— Тад Билъпс какво? — сопва се тя. — Мисли, че ти си велик директор на компании? Така ли мисли той, Джими? Че си геният на рестарта? Наел те е, защото си най-добрият кандидат? В цялата Силициева долина ти си най-добрият, до когото той е успял да се добере? И си последната му голяма надежда?

— Не — мъченически признавам аз.

— Какво ти каза Тад, когато те нае? Помниш ли какво ми каза, че той ти е казал? „Защити ме — казал ти е той: — Защити ме, Джими“.

— И какво общо има това е каквото и да е? — питам я аз. Но в мига, в който думите излизат от устата ми, се досещам. Какво обикновено, оказвам се една крачка зад нея. Както обикновено, тя вниква в нещата много преди мен.

Но Либи неумолимо продължава да развива предимството си. Гледа ме по начина, по който ентомологът наблюдава насекомото, което се готви да забоде на дъската.

— Най-сетне имаме шанс, Джими. След всичко, което ни причини, все още имаме шанс. Само Господ знае защо…

— Либи… — изграчвам аз.

— Все още имаме шанс — продължава тя. — Но ти искаш да го унищожиш. Кажи ми нещо. Ако продължиш да копаеш, какво си мислиш, че ще намериш? Наистина ли си представяш, че си някакъв гений детектив, който разкрива голяма тайна? Няма никаква тайна, Джими. Защо мислиш, че си тук? Опитах се да ти го кажа и преди, но ти не ме слушаше. Защо, мислиш, Тад Билъпс — така нареченият ти приятел, който се беше отказал от теб, все едно си мъртъв — та защо, мислиш, той ти даде — даде на теб — тази работа във Флорида, за да спасиш някаква скапана компания, за която му е много добре известно, че не може да бъде спасена? Заради славното ти родословно дърво?