Мэтью Кляйн - Рестарт

Наблюдава ме, за да се увери, че съм стоплил.

После продължава:

— След като направиш препоръчаните от мен промени — момичетата и възрастните, — няма от какво да се безпокоиш. Забрави за Закона за адаптация и преподготовка на работниците — в случая не се прилага. Можеш да уволняваш на воля. Кога е великият ден?

— Сряда следващата седмица.

— Съжалявам — въздъхва той, — знам, че това е трудната част от работата ти.

Иска ми се да му обясня, че трудната част от работата ми е да преценя кого да не уволня. В тази компания има само боклуци и нищо смислено. Но извиквам на лицето си кисело изражение и потвърждавам:

— Да, това ще бъде доста трудно.

Пит Бланд се опитва да ми съчувства — това му отнема точно пет секунди — като не говори, а само кима. Изразил по този начин скръбта си, той затваря с щракване химикалката си, сякаш е отсякъл главата на особено досадно насекомо. Надига се от стола си и прибира бележника си в куфарчето.

— Женен ли си, Джим?

— Да.

— Трябва някой път да излезем заедно… с жените, имам предвид. Има едно хубаво заведение край водата, дето само местните го знаят — „Алигаторската хижа“. Успя ли вече да го посетиш?

— Не.

— Страхотно е — уверява ме Пит. — Ще кажа на асистентката ми да ни резервира маса за някой ден следващата седмица.

— Звучи забавно — съгласявам се аз. В съзнанието ми изплува изображение: Либи седи на една маса заедно с Пит и жена му. Съпругата ми си е сложила маската на необщителност, ръцете й са кръстосани, начумерена е и отказва да общува и да яде. — Много забавно — повтарям.

— Добре тогава — казва той, изправя се и двамата се ръкуваме.

Придружавам го до вратата.

— Само още нещо — казвам аз, сякаш мисълта ме е сполетяла току-що. — Някой присвоява пари от компанията. Имаш ли нещо против да се поразровиш?

— Какво точно искаш?

— Парите се изпращат до една къща в Санибел. Искам да знам кой е собственикът й.

Подавам му листчето с адреса „Уиндмиър“ 56.

— Изглежда проста работа — казва той. — Ще наредя на някого да установи това.

Напускам офиса към шест и половина и десет минути по-късно се прибирам у дома. Слизам от колата и веднага забелязвам съседа от другата страна на улицата — велосираптора с голяма захапка и изпъкналото чело.

Той крачи из предния си двор, говори в мобилния си телефон и жестикулира със свободната си ръка, в която стиска изпушена наполовина пура.

Твърде далече е, за да доловя ясно някои думи, но чувам тембъра на гласа му, ритъма и потока на думите му. На път съм да се обърна и да вляза у дома, но в този миг вятърът довява няколко думи. Нещо в главата ми прещраква и веднага разбирам защо не мога нищо да му разбера. Ами той говори на руски.

Обръща се да ме погледне и погледите ни се вплитат. Чувствам се виновен, сякаш ме е уловил да го подслушвам. Казва още нещо в телефона си — поривът на бриза е утихнал и вече нищо не долавям — затваря го с щракване и го прибира в джоба си. Хвърля угарката от пурата си на земята, стъпква я с тока на обувката си и се прибира у дома си.

Търся Либи първо в кухнята, после в спалнята. Не я намирам на нито едно от двете места. Излизам обратно на двора, за да проверя в зеленчуковата градина. Но градината също е празна. Почвата е равна и гладка, без нито една следа от човешки крак.

Заобикалям встрани. Хорът на цикадите край мен се засилва. На двайсетина метра, от другата страна на басейна, има нещо като градинска барака, построена на издигната дървена платформа. Вратата на бараката е отворена. Приближавам се до нея и виждам жена ми коленичила в полумрака вътре с гръб към мен.

— Либи? — проговарям аз.

Тя се обръща.

— Джими… — малко стреснато казва. Избутва торба с прясна пръст обратно на металната полица.

Изправя се на крака и плясва с длани. После, без да погледне назад, излиза от бараката и затваря вратата зад себе си.

— Прибрал си се по-рано. — Това ми прозвучава обвинително.

— Какво правиш?

— Занимавам се с градината.

Сещам се за недокоснатата от човешка ръка градина, покрай която току-що съм минал.

— Какво се е случило с главата ти? — поглежда ме тя.

— Инцидент.

— Какъв инцидент?

Признанието, че съм влязъл с взлом в чужд дом, че съм намерил четири милиона долара на тавана на този Дом или че съм се крил зад душ завеса от човек с пистолет в ръката, няма да укрепи доверието на жена ми в мен.

Затова й отговарям:

— Стаята за консумативи в офиса. Ще повярваш ли, че отидох да си взема една скапана химикалка, а едва не загубих живота си?