Мэтью Кляйн - Рестарт

Откъм антрето се разнасят гласове — неясни, мъжки, на няколко души.

Изскачам от коридора в спасителния отвор на най-близката врата, която се оказва тази на банята. Лош избор. Единственият прозорец тук е малък и залепнал от изсъхналата боя. Може би бих могъл да го отворя с няколко премерени удара. Но блъскането е изключено. Чувам в коридора приближаващи се крачки.

Заставам под душа и бавно дърпам завесата. Свалям пръсти от пластмасовия ръб и чувам глас точно в отвора на вратата. За момент се изплашвам, че съм разкрит, защото гласът говори директно към мен. Но езикът не е английски, а тонът не е агресивен. Човекът просто вика приятеля си… долавям в гласа някаква развеселеност.

Той влиза в банята и крачките му спират на сантиметри от преградната завеса на душа. Толкова е близко, че чувам дишането му. Издава звуци като голяма мечка. Чува се някакво метално изщракване. Разнася се звук на цип, последван от плисване на урина в тоалетната чиния.

— Аааах… — въздиша мъжът на универсалния език на облекчението.

Изпикаването продължава дълго. Отвън се чува гласът на друг мъж. Езикът отново не е английски. Звучи източноевропейски, може би е руски. Пикаещият отговаря нещо, но не спира да пикае. Не говоря руски, но понеже също пикая, ето същността на диалога: „Почакай малко. Пикая“.

Помръдвам леко глава един-два сантиметра надясно, за да си разширя полезрението. Сега едва виждам горната част на казанчето. Изгледът не е кой знае какво, но ми дава обяснение на металното изтрополяване, което съм чул, преди мъжът да започне да пикае. Той е носил нещо под колана си, което е свалил и поставил върху керамичното казанче. Пистолет. Много голям черен пистолет. Гледам го, докато лежи върху казанчето.

Спирам да дишам. Хазартният играч в мен изведнъж се ужасява от ситуацията. Взломът първоначално изглеждаше като забавна игра. Е, имаше си своите недостатъци — можеха да ме арестуват, кариерата ми можеше да приключи, Либи щеше да се срамува от мен.

Но в тези недостатъци се вмъква още един, който първоначално не бях включил в уравнението — смъртта.

Накрая струята заглъхва. Отново се разнася звукът на цип, после на пусната водата за измиване. „Окей“, казва мъжът на развален английски, следва фраза на руски, ръката му се появява в полезрението ми, взема оръжието и това е всичко — той и пистолетът му изчезват.

Стоя като вкаменен. Зад вратата на банята нещо става: дрънкането от спускащата се стълба за тавана, после приглушени стъпки. Струва ми се, че чакам цяла вечност. После отново шум на стъпки, гласовете… връщат се. Стълбата отново издрънчава, следва щракването на капака в тавана.

Пак чакам, без да помръдвам, докато не чувам затварянето на входната врата и отдалечаващите се гуми по алеята.

Поглеждам към дъното на ваната, в която стоя. Около краката ми пада топъл дъжд от кървави капки. Отнема ми момент, докато осъзная, че са от мен. Стъпвам с крак навън от ваната и се поглеждам в огледалото. На челото ми има цицина с големината на яйце и е цвета на гниещо месо. От раната тече струйка кръв и се спуска по бузата ми. Лицето ми е илюстрация в католически стил на така наречения трънен венец.

Притискам към главата си топка тоалетна хартия, за да спра кръвотечението. Не успявам съвсем, но хартията поне не дава на капките да падат по пода. Продължавайки да държа с лявата си ръка хартията върху раната, използвам дясната, за да избърша ваната, да залича следите от идването ми тук.

Когато свършвам с почистването, се качвам на тавана. Не съм изненадан, че не намирам нищо. Горе е абсолютно празно — четирите милиона долара ги няма.

— Джим, какво се е случило с главата ти?

Този въпрос ми задава Аманда, когато се прибирам в „Тао“. Озадачени лица ме гледат през прозорците на заседателната зала, а хората из „арената“ — усетили, че нещо става — се облягат на столовете си, за да видят по-добре най-интересната гледка за целия си ден, ако не и за целия месец: шефът е на рецепцията с окървавена глава.

— Добре съм — казвам аз на висок глас. — Дребен инцидент. Ръждив пирон в главата. Това е всичко.

— Не трябва ли да се зашие? — пита Аманда. Сваля телефонната гарнитура от ухото си и се приближава до мен, за да ме огледа по-добре. — Ела тук. — Хваща ме за ръката и ме води покрай бюрото на рецепцията. Искам да възразя, но ме е хванала здраво и усещам, че няма да приеме съпротива. Натиска ме да седна на стола и се надвесва над мен.