Мэтью Кляйн - Рестарт

Къщата, където пристигам — номер 56 на „Уиндмиър“ — е горе-долу онова, което очаквам — западнало ранчо с алуминиева дограма, странична веранда с втора мрежеста врата против комари и избуяла кафява трева, неокосена от много седмици. Колко седмици? Опитвам се да преценя… може би шест, а може би откакто Чарлз Адамс е безследно изчезнал.

Минавам покрай къщата, завивам на ъгъла и паркирам през една пряка. Не съм сигурен какво ще правя на „Уиндмиър“ 56, нито кого ще намеря там, но знам със сигурност, че не искам никой да ме забележи да слухтя наоколо.

Оставям колата си отключена. Поемам тежко в парализиращата жега, заслушан в цикадите, скрибуцащи любовни призиви за чифтосване из околната трева. Откъде, по дяволите, черпят насекомите енергия да се чукат в такава горещина? Нищо чудно, че има толкова много буболечки.

Приближавам до къщата. В алеята няма коли, а прозорците са тъмни. Звъня на вратата.

Няма отговор. Отново звъня и силно почуквам.

Минава минута… втора… напълно достатъчно време дори за старец да стане от цукалото си и да се дотътри до вратата. Само че никой не го прави. Възрастният обитател или е физически прикован към мястото си може би вследствие на някакъв злощастен инцидент, или в къщата няма никого.

Пробвам дръжката. Не, заключено е. Слизам обрат- но по входните стъпала и тръгвам да заобиколя къщата, като обувките ми звучно разсичат тревата, а крачолите ми се закачат в бодли. Заобикалям страничната веранда с вратата против комари. Ако се появи някой и ме попита какво правя тук, имам правдоподобното извинение: „Дойдох при моя приятел и искам да видя дали не е задрямал на верандата“. Вярно, че ако въпросите продължат и опрат до името на приятеля ми например, тогава най-вероятно ще си тръгна оттук в белезници. Не че ще ми е за първи път.

Но верандата е пуста и тъмна. Приятелят ми не дреме на нея. Всъщност започвам да подозирам, че нито моят приятел, нито който и да било друг е спал в тази къща от много, много време насам. Издава го запустелият й вид.

Завършвам обиколката в задния двор. Пресякъл съм рубикона. Ако сега някой ме види, няма да имам извинение. Дори приятелите не надничат през задните прозорци на домовете на своите приятели.

Във Флорида мазета няма, защото не можеш да изкопаеш изба в блато. Поради тази причина много къщи са построени на повдигнати бетонни платформи. Повдигам се на пръсти и надничам в двойния прозорец.

Виждам малка тъмна спалня. Знам, че е спалня, защото в нея има онова единствено нещо, което прави от спалнята спалня: тънък парцалив сгъваем матрак на пода. Без чаршафи, без одеяла, без рамка. Мокетът е нашарен с водни петна и е протрит. До стената е опряно евтино бюро.

Това би трябвало да сложи точка на разследването ми — наложително е да приключи тук — но в същия момент забелязвам, че прозорецът не е заключен. Не съм експерт по взлома, но не е и необходимо — пролуката недвусмислено ме кани да вляза. От толкова близко всеки би забелязал, че прозорецът не е заключен. Всеки би бил изкушен да влезе. Всеки.

Избутвам прозореца нагоре. Очаквам да гръмне аларма, но нищо не нарушава тишината. Прозорецът гладко се плъзва в жлебовете си и отваря дупка, достатъчно широка дори за внушителното ми тяло.

Хвърлям последен поглед зад гърба си, за да се уверя, че няма надничащи любопитни съседи, след това се набирам на мускули. Вкарвам главата си напред и надолу, опирам ръце в пода, правя кълбо напред по мокета и краката ми тупват. Вътре съм.

Вземал съм голям брой глупави решения в живота си. Повечето от тях са под влияние на алкохол, хапчета, кристален мет или чиста проба отчаяние. Но до този момент глупавите ми решения са се основавали на някаква логика. Не споря, тя може да е била изкривена или направо погрешна — в крайна сметка не можеш да обсъждаш тънки моменти на конституционното право на бутилка „Уайлд Търки“ и магистралка кока — но поне имах някакви основания, тъпи, нелепи, родени в замъглено съзнание, но все пак основания.

За разлика от преди сега стоя в тази тъмна спалня на адрес „Уиндмиър“ 56 и дори животът ми да зависи от това, не бих могъл да измисля макар и само едно приемливо извинение защо съм тук. Току-що съм проникнал с взлом в чужд дом. Как, за бога, бих могъл да го оправдая? И в този момент се сещам за причината, а тя е по-лоша, отколкото ако не бях имал никаква причина: просто върша онова, което винаги съм правил, а то е да провалям всичко, да унищожавам живота си.

В съзнанието ми се стрелкат вестникарски заглавия в едър шрифт: „Директор на софтуерна къща прави взлом“. Представям си и разговора с Тад Билъпс: „Да, Тад, знам, че ми даде последен шанс да изплувам, но нали разбираш, трябваше да разбера какво има в онази изоставена стара къща“.