Мэтью Кляйн - Рестарт

Светлинният индикатор отброява „3“, „2“, „1“, „П“, „СГ". Разнася се мелодичен звън и вратата се отваря. Четиримата излизаме от кабината и се озоваваме в тъмния гараж на паркинга. Въздухът е наситен с влага. Докато се обръщам, за да открия колата на Вандербек, някаква фигура се шмугва покрай нас и влиза в асансьора. Вратата се раздрусва и започва да се затваря.

Не успявам да огледам добре човека, но го зървам достатъчно, за да осъзная, че ми е познат. Не съм сигурен къде съм го виждал преди, но знам, че съм го виждал. И то наскоро. Затова се извръщам, за да го разгледам по-подробно.

Вратата на асансьора почти се е затворила, но това вече е странно — влезлият мъж, когото се опитвам да разгледам, стои странично до стената на кабината, сякаш за да се скрие от погледа ми. Вратата хлопва и аз оставам да гледам изкривеното си отражение в полираното дърво на външната й страна.

Поглеждам индикатора над главата ми. Той минава през „П“, без да спира, и продължава да се качва. Накрая спира на „15“ — етажа, от който преди секунди сме слезли — задържа се там за малко и се спуска обратно на партера.

— Джим? чувам да проговаря някой зад мен. Обръщам се сепнато. Това е Дом Вандербек. Сега вече се хили широко. Физиономията му е лесна за разчитане: босът е загубил сделка, босът се плаши в подземен гараж и се пули срещу асансьора. Ще има какво да се разказва в офиса. — Наред ли е всичко? — пита той.

— Прекрасно е — отговарям аз, — да вървим. И ги повеждам към колата. И докато вървим, внезапно се сещам чие лице току-що съм видял, кой е онзи, който току-що се е качил на директорския етаж в „Олд Доминион“. Това е лицето на моя съсед — мъжа от отсрещната страна на улицата, кръвожадния велосираптор с изпъкналата глава и жестоките очи.

Но това е невъзможно. Видял съм лицето само за миг и мозъкът ми преуморен, натоварен със съвсем скорошното ни унижение по време на срещата горе — сигурно ми прави номера. Качвам се на седалката до шофьора в колата на Вандербек и се опитвам да изхвърля епизода от главата си.

Когато след час и половина спираме на паркинга на „Тао“, вече съм успял и не мисля повече за мъжа в асансьора, за провалената среща или за задаващия се край на кратката ми кариера на корпоративен рестартер.

Прибирам се в офиса си и проверявам гласовата си поща. Имам само едно записано обаждане от Гордън Крамер, който ме „проверява“, за да се увери, че съм посетил вчера доктор Лиаго… „защото иначе“. Обаждам му се веднага и му оставям съобщение, че сеансът е минал добре. Последното, от което имам нужда точно сега, е Гордън да сметне, че съм се покрил, и да цъфне в сградата на „Тао“ с чифт белезници в ръка.

Поглеждам часовника си. Сутрешният провал в „Олд Доминион“ може и да означава, че през предната врата няма да влязат свежи пари, но поне мога да направя нещо да не изтичат през задната.

Време е да посетя крадеца, който измъква милиони долари от моята компания. Намирам листчето, на което съм записал адреса му, истинския адрес, на който парите свършват пътя си — „Уиндмиър“ 56.

Време е да отида на „Уиндмиър“ 56.

Телефонът ми позвънява. Мек приглушен звън. На екранчето пише „Рецепция“.

Вдигам.

— Да, Аманда?

— Имаш ли секунда, Джим?

Вече съм на крака и съм защипал слушалката между бузата и рамото си, защото стискам с ръка листа с адреса.

— Всъщност ме хващаш на вратата…

— Има някой, който иска да те види.

— Сега ли? — Нямам насрочени срещи. Трябва да е пласьор на нещо, тонер за лазерни принтери или счетоводни услуги. — Нямам време. Вземи му картичката и му обещай, че се му се обадя.

— Джим — казва Аманда и долавям в гласа й някакво напрежение. — Казва се Том Мичъл. От полицията е. Иска да ти зададе няколко въпроса.

Приемам Том Мичъл в заседателната зала. Той е симпатичен — широкоплещест и строен. Косата му е сребристосива като старите прибори за хранене, завещани от баба. Веждите му обаче са гарвановочерни и театрално извити, сякаш Том Мичъл не е повярвал на нито една дума, изречена от друг, след 1992 година.

Оказва се, че „технически“ не бил от полицията, както ми каза Аманда, а по-скоро (научавам това от впечатляващата му визитка) е агент на отдел „Специални престъпления“ на ФБР, териториално поделение в Тампа.

Седим един срещу друг край дългата черна заседателна маса. След като ми подава картичката си, той ми казва:

— Благодаря, че ме приехте. Зная, че сте затънали до гуша в ангажименти. — Има характерния флоридски акцент, който прави почти всяка дума да звучи като погалване.