Мэтью Кляйн - Рестарт

— Няма проблем.

— Е… — усмихва ми се той. — Разбрах, че сте отскоро тук.

— Мисля, че да.

— Кога пристигнахте?

— Преди два дни.

— И харесва ли ви Флорида, господин Тейн?

— Честно казано, струва ми се безумно горещо.

— Така е, така е… — малко разсеяно потвърждава той, слага ръцете си върху масата, барабани по нея с пръсти и ме разглежда, както ми се струва, доста дълго. Накрая казва: — Вероятно знаете защо съм тук?

— Кодирате на джава [13] Разпространен език за програмиране. — Б. пр. и търсите работа като програмист.

— Ха! — изрича той с тон, който не прозвучава като смях. Но и шегата ми не е кой знае какво. — Не бих казал. Е, може да сте чули, че разследвам случая на Чарлз Адамс. Разказаха ли ви вече за него… за случилото се с него?

— Знам само, че е изчезнал.

— Това резюмира ситуацията перфектно — съгласява се той и се усмихва. Звучи странно ентусиазиран, особено отчитайки, че говори за изчезване на човек. Може би е доволен, че не се налага да ми изяснява тънките моменти в случая, понеже вече знам същественото: Един мъж излиза от предната врата на дома си. Мъжът изчезва.

Чакам Том Мичъл да ми каже нещо повече за Чарлз Адамс. Не го прави. Гледа ме, усмихва се, сякаш ме подканва доброволно да споделя собствената си информация. Само че аз нямам идея какво очаква. Че ще стана от стола и ще извикам сърцераздирателно: „Аз бях! Аз го направих!“?

Е, няма късмет. Поглеждам визитната му картичка

— Отдел „Специални престъпления“ — казвам, четейки текста под релефната емблема. — Какво е това… някакъв отдел за суперразследвания?

— Да — потвърждава Мичъл. — Суперотдел. Работя в близко сътрудничество с Акваман и Зеления фар [14] Супергерои or комикси. — Б. пр. . Те ме чакат в колата.

Мой ред е да се засмея.

— Сериозно… — продължава Мичъл не е нищо героично или славно. Малката ми група разследва, така да се каже, неща, пропадащи между пукнатините. Престъпления, които не попадат в никаква категория.

— О…? — опитвам се да прозвуча заинтригуван.

— Например престъпления със смесена юрисдикция. Престъпления с политически подтекст. Неща, относно които политиците искат да изглеждат загрижени — залагания, рекет, детска порнография… такива неща.

— И изчезнали шефове на компании?

Забелязвам ли проблясването на гняв по лицето му… макар и само за миг? Сякаш и той не е сигурен за какво са му натресли „случая Адамс“? Дори да съм зърнал нещо, от него вече няма и следа и той отново е примерният войник. Свива рамене:

— Е, не всичките ни случаи са на това високо ниво. Понякога просто навлизаме в каша, която не принадлежи на никого. Чарлз Адамс е добър пример.

Така ли? — облягам се аз на стола си и подчертано поглеждам часовника си. — Та с какво мога да ви помогна, агент Мичъл?

— Не съм съвсем сигурен — признава той. Замисля се, сякаш се опитва да реши с какво наистина бих могъл да му бъда полезен. След момент на театрална вглъбеност казва: — Може би, като споделите нещо, което сте забелязали, откакто сте тук.

— Нещо, което съм забелязал?

— Нещо нелицеприятно.

Изведнъж се сещам за листа хартия в джоба на панталона ми — сгънатата бележка се врязва в бедрото ми като гузен спомен. На листа е записан адрес: „Уиндмиър“ 56. И на този адрес ще открия човека, завлякъл „Тао“ с милиони долари. Но макар болезнено да съзнавам наличието на тази бележка и дори да я усещам върху бедрото си, чувам се да казвам на Том Мичъл:

— Не, не мога да се сетя за нищо, заслужаващо споменаване.

— Причината, поради която питам — казва Мичъл и се накланя доверително напред, сякаш се готви да сподели велика тайна, — са подозренията, че господин Адамс се е забъркал в някои неприятни неща. Познавал е доста лоши хора.

— Рискови инвеститори?

— Не… — Не се усмихва. Гледа ме замислено, като че ли се опитва да реши дали да ми каже нещо. — Чували ли сте за човек на име Гул Гедросян?

— Това някакво ястие с агнешко ли е?

— Това е човек, господин Тейн. Лице, представляващо оперативен интерес.

— Интерес за кого?

— Това е термин, господин Тейн. Означава, че е някой, с когото бихме искали да поговорим.

— И какво ви спира?

— Дребният факт, че не знам къде се намира — усмихва се той.

— Значи имаме двама изчезнали.

Той обръща нагоре длани в жест, който изразява едновременно признание за неуспех и молба за разбиране:

— Прав сте в известна степен.

— Бих искал да мога да ви помогна. Но никога не съм чувал за него.