Мэтью Кляйн - Рестарт

— А, добре, добре! — казва Голдън. Има кънтящия глас на човек, свикнал да ръководи. — Значи съм точно навреме за шоуто — и той поглежда подканващо Самир: — Давай, Сами.

Нетърпеливият му тон издава човек, който очаква да се забавлява. Самир схваща намека. Вдига фотоапарата, насочва го към шефа си и му прави цифрова снимка.

Фотоапаратът предава снимката на лаптопа, а той на свой ред я излъчва върху екрана пред заседателната маса. Показва се огромната снимка на Санди Голдън, подчертаваща увисналите му бузи и преливащата над яката му плът. Господи, започвам да се моля аз в себе си, дано „Пи Скан" да не избере като характерни черти точно това.

Но от друга страна изпитвам облекчение. Няма начин софтуерът да не идентифицира Санди Голдън. Та той е един от най-ярките президенти във финансовата сфера, за когото има безброй статии по вестници и списания, огромен брой неотдавнашни фотографии в компанията на политици, финансисти и знаменитости в другите сфери. А снимката на Самир е перфектна — в едър план, фронтална, на слънчева светлина. Абсурд е лицето му да се сбърка.

Даръл проговаря:

— Добре, Санди. — Сгърчвам се вътрешно от фамилиарното обръщение на програмиста. — Нека ти разкажа как работи това. Сега ще дигитализираме твоята фотография — между другото ти си красив мъж, поздравления — след което ще я преобразуваме в набор от отделни измервания. По същество ще конвертираме снимката ти в масив от числа, а после ще използваме тези числа, за да те потърсим в нашата база данни. Процесът представлява нещо като визуално търсене.

— Умолявам те — моля се аз в себе си — спри да говориш.

— Алгоритъмът е доста интелигентен — продължава обаче Даръл. — Предполагам, идентифицирането ти едва ли ще изглежда като голямо постижение — искам да кажа, че ти си доста известен, така че какво толкова има да те идентифицираме? Но все пак използвай малко въображението си, Санди. Онова, което ще видиш тук… представи си го да се извършва във всичките ви банкови клонове с хиляди клиенти, които ще почувстват същото, което след малко ще изпиташ ти.

Господи, избави ме, мисля си аз. И за миг се изплашвам, че може да съм го прошепнал на глас. Оглеждам стаята. Никой не ме гледа, значи съм го изрекъл в мислите си.

Даръл продължава да каканиже:

— Добре, да видим сега ще можем ли да идентифицираме загадъчния мъж от екрана.

Той намигва на публиката си и чуква няколко клавиша.

Това стартира алгоритъма на „Пи Скан“. Фотографията на екрана се преобразува в голям брой сиви блокчета. Софтуерът набързо определя най-съществените визуални характеристики… правя гримаса, като виждам гушата на Санди да се оцветява в жълто. Но когато предпазливо се оглеждам, установявам, че това не впечатлява никого от присъстващите.

Софтуерът започва да изписва на екрана кои бази данни сканира: първо щатския архив на издадените свидетелства за правоуправление, после местните вестници, след това фейсбук, ютуб…

Сканирането продължава.

Започвам да се тревожа, но си казвам, че програмата всеки момент ще стигне до правилната идентификация. В крайна сметка анализираме снимка на Санди Голдън. Снимката е идеална. На самия Санди Голдън. Гиганта. Забележителният и винаги гладен за вниманието на медиите президент на банка.

Нищо подобно. „Пи Скан“ продължава да претърсва. Мисли…

На екрана изпълзява нов списък с имена на бази данни: „Крейнс Ню Йорк Бизнес“… списание „Форчън“… „Блумбърг Бизнесуик“…

Аха… казвам си аз. Приближаваме се до отговора. Надушваме го. Задава се…

Чакаме още малко.

И на екрана се показва текст: „Идентификацията е завършена. Вероятност: 98,3 %.“

Под това утвърждение е показана снимката на човека, който „Пи Скан“ уверено завява, че е седящият в заседателната зала.

Това е от шофьорска книжка. В защита на алгоритъма на „Пи Скан“ трябва да призная, че човекът има същото телосложение и излъчване като президента на „Олд Доминион“. Мъжът от снимката има същата месеста гуша, увиснала като махало под брадичката му. Но с това — уви! приликите свършват. Човекът е чернокож, тежи 130 килограма, има два предни златни зъба и афроприческа, достойна за 70-те години на миналия век. Изписаното под снимката име е Антъни Б. Тайбий, а лицето живее в Южна Каролина, или поне е живяло там, когато е била направена снимката, т. е. преди две години.

Спускаме се от петнайсетия етаж до под земния паркинг в гробно мълчание. Дори Ранди Уилямс, на когото липсва всякакъв бизнес усет, знае, че не е уместно да говори, вместо което гледа в обувките си, а те са — малко обезкуражаващо — бели гуменки. Не може да се каже, че Дом Вандербек се усмихва, но устните му присвито потрепват, сякаш е прислужник в църква, опитващ се да не се прихне, след като отецът е пръднал. Даръл поглежда последователно лицата ни, усещайки, че е обект на някаква засега още неформулирана емоция. Не е много сигурен в какво се е издънил, но знае, че има нещо.