Мэтью Кляйн - Рестарт

Правя пауза, за да им дам възможност за осмисляне на този сценарий. Той, разбира се, е толкова нелеп, че изпитвам притеснение, задето е бил изречен от моята уста, но какво, по дяволите! Друг шанс едва ли ще ни се удаде.

Затова продължавам. Търсим банка, доверявам им аз, една банка, която иска да сподели мястото под прожектора с нас. Банката, която ние изберем — без значение коя — ще се окъпе в славата на първоначалното одобрение от страна на пресата, което без съмнение ще съпроводи представянето на „Пи Скан“. Американците обожават новите технологии. И което е не по-малко важно, тази банка ще получи дял от приходите, които всички останали банки ще платят, след като бъдат заставени да използват „Пи Скан“. И, да (сякаш между другото), тази банка ще инвестира 500 000 долара в „Тао“, авансово, за да подпечата тази гарантирано печеливша сделка и да стане наш делови партньор.

Спирам да говоря, за да могат двамата млади мъже от „Олд Доминион“ да смелят казаното от мен. Възцарява се тишина. Продължителна тишина. Седя и започвам да си представям как всеки момент Самир Сингх и Стан Понтин ще избухнат в смях. Ще ударят длани в полираната си маса и ще се изкикотят на абсурдното ми предложение: „Олд Доминион“ да плати половин милион долара на някаква боклучава едва пръкнала се компания с директор наркоман, изпуснат незнайно как от рехабилитационния център.

Само че не се случва нищо подобно. Вместо това те с уважение кимат срещу мен, сякаш предложението ми е абсолютно разумно и представлява точно онова, което са очаквали.

След това се обръщат с лице един към друг. Започва Да говори Самир и първоначално смятам, че се обръща към своя колега, но после осъзнавам, че думите му всъщност се отнасят до мен.

— Да, това звучи горе-долу добре — казва той. — От известно време ние искаме да внедрим нещо такова. След сливането със „Сън Тръст“ се опитваме да си извоюваме позиции на пазара в Джорджия. — Сега той се обръща към мен. Ще я внедрим най-напред там. На територията на Голяма Атланта.

— Да, това е перфектното решение — намесва се Понтин. — Точно онова, което Санди иска. — Изрича тези думи със сериозното простодушно лице на технократ. Лице, което казва: „Със сигурност има някакъв отговор, ако се напънем да го открием“. И добавя: — Що се отнася до петстотинте хиляди долара, те изобщо не са проблем. Тази сума е напълно в бюджета ни. И можем да оформим това максимално бързо.

И толкова! Край на изложението ми. Когато някой се съгласява с теб и те уверява, че ще ти даде всичко, което си поискал, дори повече, ти просто трябва да си ходиш — бързо при това! — преди този някой да е размислил.

— Отлично казвам аз. — В такъв случай… — и се надигам от стола си.

Самир също става. Поглежда визитната ми картичка. Това впрочем е визитната картичка на Чарлз Адамс, но аз съм задраскал името на стария генерален директор, телефонния му номер, имейл адреса му и съм ги сменил с моите. Не много елегантно, предполагам, но просто нямаше време да си отпечатам моите преди тази среща. Самир казва:

— Джим, аз ще извикам нашия юрисконсулт още този следобед, за да го запозная. Казва се Марк Сали. Той ще ти изпрати по имейл меморандум за намеренията. Ще свършим преди края на тази седмица.

— Това би било прекрасно — казвам аз. Съзнателно не поглеждам към Вандербек. Но с ъгълчето на окото си долавям, че и той е станал. Дом също е професионалист. Ситуацията му е пределно ясна: вземай парите и бягай. Единственото, което сега ни остава, е да напуснем тази зала. Лесна работа.

Протягам ръка през масата. Понеже не съм сигурен в старшинството им, насочвам я в геометричната средна точка между Самир и Стан. Усмихвам се, но внимавам усмивката ми да не се получи прекалено широка. Не като усмивката на котка, захапала мишката, а повече като онези усмивки, дето са конструирани да предадат: „Срещата си струваше времето“. Самир поема ръката ми първи. Раздрусва я енергично. После се обръщам към Стан Понгин и раздрусвам неговата. Вандербек се присъединява към раздрусването на ръце.

Не път съм да се отделя от масата, когато отдясно на мен се разнася глас. Гласът на Даръл:

— Ами моето демо?

Продължавам да гледам право напред, надявайки се грижливо модулираната ми усмивка да не посърне. Готвя се да кажа „Не се безпокой за това, Даръл“, но Стан Понтин вдига ръце и ахва: „О, боже…“, сякаш е проявил ужасна нетактичност и незачитане.

— Извинявам се — казва гой. — Пропътували сте целия този път, за да ни представите продукта си, а ние тичаме към вратата, без да сме го видели…