Мэтью Кляйн - Рестарт

— Когато го помолих за пари, Тад ми каза нещо много странно. Каза, че трябвало да го защитя.

— От какво?

— Сигурно от мен… от исканията за пари. Знам ли…? Буквално ми каза: Защити ме. Защити инвестицията ми. И отказа да инвестира и един долар повече.

Либи не отговаря. Мисли, мисли дълго време. На края:

— Странно…

— Кое?

— Че си създаде цялото това главоболие да те назначи и да те доведе тук, а сега не иска да успееш.

— Разбира се, че иска да успея.

— Дава ти да ръководиш компания с финанси за няколко седмици. Отказва да ти отпусне още. На мен ми звучи, сякаш иска да се провалиш.

На път съм да възразя. Да й кажа, че греши.

Но не го правя. Защото тя не греши.

Това, което казва, е истина. Защо наистина Тад ще ме вкарва в компания, която е обречена да се провали? Защо ще отказва да инвестира пари в нея, ако наистина желае да я вдигне на крака?

Либи може би усеща, че не е изказала достатъчно твърда подкрепа за мъжа си, затова бързо добавя:

— Е, той може би смята, че ще се справиш. Сигурно наистина вярва в теб.

Нелепостта на това предположение е очевидна и за двама ни. Никой на този сват не вярва в мен. Нито Тад. Нито Либи. А като се замисля, и аз самият не вярвам в себе си. Благодарен съм й, че не прихва, когато изтърсва последната си фраза.

— Знаеш ли какво открих днес? — съобщавам й аз. — Някой краде пари от компанията.

— Кой?

— Още не съм сигурен. Но скоро ще разбера. — И допълвам: — Поне три милиона долара.

— О — казва тя на пилето. Мушва бутчето с вилица и се заглежда в бликналия от него сос.

— Предупреждавам те, за да не вземеш да свикнеш. Не съм сигурен, че ще мога да се справя.

Жена ми вдига поглед. Изражението й се е втвърдило и лицето й изглежда като издялано от камък.

— Джими — казва и продължава да ме гледа, сякаш ме преценява на око. — Трябва да се справиш. Това е последният ти шанс.

Замислям се върху думите й. Какво ми казва тя всъщност? Че това е последният шанс, който ще ми бъде даден във висшите технологии?

Или че това е последният шанс, който тя ми е дала — че след като съм се довлякъл на пет хиляди километра от дома ни, след като съм разбил живота й със смътното обещание за нов старт, най-сетне й е писнало и смята да ми сложи кръста?

Има ли значение?

— Да казвам аз. — Разбирам.

— Трябва да се справиш — повтаря тя и продължава да готви вечерята ни, втренчена в пилето. Повече не ме поглежда.

На следващата сутрин пристигам в офиса и продължавам разследването на крадеца сред нас.

В този момент експресната ми пратка до „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — или поне до фирмената пощенска кутия, наета от това измислено юридическо лице — е пристигнала.

Отварям уеббраузъра и пускам за търсене адреса, даден ми от Джоан за „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“: Колиър булевард 15266, Нейпълс, Флорида, 34119. Гугъл ми връща половин дузина компании, споделящи точно този адрес. Каналджия, агенция за разхождане на кучета, архитект, консултант по ефективно използване на времето и две корпорации с неуказан предмет на дейност. И всички те се намират на „Колиър“ номер 15266, в апартаменти с различни номера. Подозренията ми са потвърдени — това си е място за предлагане на фирмена пощенска кутия, „Пощенска кутия, ООД“ или подобна верига.

Вдигам слушалката, набирам „Информация“ и питам за „Пощенска кутия, ООД“ на „Колиър“ 15266 в Нейпълс. Операторката, услужлива жена, несъмнено разговаряща с мен от знойния Бангалор, Индия, ми обяснява, че на този адрес няма „Пощенска кутия, ООД“, но има „Поща плюс“. Искам ли този номер?

Да, със сигурност го искам.

Операторката ми диктува номера и дори ме свързва. Чувам сигнала за повикване три пъти. Накрая ми отговаря мъжки глас.

— „Поща плюс“ — съобщава ми той, звучейки едновременно огорчен и изтощен.

— Здрасти — казвам му аз. Пак съм аз… от „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“. Чакам важна пратка по „Федекс“ от „Тао Софтуер“. Не пристигна ли вече?

— Току-що я пуснах в кутията ви.

— По дяволите изпъшквам, — колко пъти ще повтаряме едно и също? Искам всички „Федекс“ незабавно да ми се препращат. Не говорихме ли вече за това?

— Не.

— Имате там адреса ми, нали?

— Не съм сигурен.

— Нека се досетя… и него сте изгубили, нали? Защо ли не съм изненадан? Последния път изпратихте моя „Федекс“ на кучкарите. — После, сякаш тази мисъл ми е хрумнала току-що: — Знаете ли къде да го изпратите, или не?

Къса пауза. Представям си мъж, който трескаво прехвърля в кутия написани на ръка картички с адреси. Накрая се обажда: