Мэтью Кляйн - Рестарт

Продължавам да правя „тегели“, като се опитвам да прогоня тази картина — и спомените за онази нощ — от съзнанието си. Вслушвам се в дишането си. Чувам сърцето си. Опитвам се да измеря реакцията на тялото си спрямо физическото усилие. Изненадан съм — и малко депресиран — че се задъхвам на десетата дължина, а след петнайсетата изобщо не мога да продължа. Въздъхвам. Годините гавра с тялото ми вземат своето.

Поглеждам нагоре, извивам гръб и се оставям като тапа на повърхността. Гледам безоблачното синьо небе. Опитвам се да прочистя съзнанието си и да не мисля за нищо. Не съм сигурен колко време съм останал така. Водата се плиска и бълбука около ушите ми, така че не чувам колата на Либи да спира в алеята от другата страна на оградата.

Но тя трябва да се е върнала, защото когато почти случайно поглеждам към къщата, я виждам енергично да се движи вътре, зад плъзгащата се врата, при това с някаква целеустременост. Струва ми се, че носи нещо — нещо, което прилича на пакет с големината на кутия за бижута, загърната в обикновена бяла хартия за месо. После изчезва от погледа ми.

Изправям се, стъпил върху грапавото бетонно дъно, и изтръсквам водата от ушите си.

— Либи? — извиквам аз. — Аз съм тук, отвън.

Може би не ме чува, защото я няма доста дълго време… може би три-четири минути. На път съм да изляза от басейна и да я потърся, когато тя отново се показва до плъзгащата се стъклена врата. Ръцете й вече са празни. Изглежда изненадана да ме види. Отваря вратата и излиза във вътрешния двор.

— Ето къде си бил — казва тя.

Опитвам се да изляза от басейна енергично, по мъжки. Хващам ръба с двете си ръце и отскачам нагоре. Прехвърлям крак странично и за миг балансирам между успеха и провала. За щастие инерцията ме прехвърля отвън и изтеглям другия си крак на сухо. Заемам с подскок изправена позиция с надеждата да не е забелязала колко съм грохнал.

С лице към жена си и бански, от който шурти вода, осъзнавам малко късно, че съм забравил да взема кърпа. Притеснен съм от отпуснатия си корем — проклетият „Ег Макмъфин“ или бяха два „Ег Макмъфин“, не мога да си спомня точно. Не искам да поглеждам надолу към него, за да не привлека вниманието й, където не трябва. Вместо това се опитвам да я гледам право в лицето. Чувам да се стича вода от косата ми и да пада по цимента, на който съм стъпил.

— Къде беше? — питам я аз, повече за да отклоня вниманието й от търбуха си.

— На пазар — свива рамене тя.

— За какво?

— Дрехи.

— В колата ли са още? — изобщо не съм сигурен защо я питам това. Може би защото съм забелязал, че когато влезе у дома, носеше не големи пазарни пликове със стока, а само онзи малък пакет, загърнат в бяла хартия.

Тя се усмихва на странния ми въпрос:

— Не, Шерлок, всичко ще ни бъде доставено на адреса. — Гледа ме малко втренчено. — Радвам се, че те видях да плуваш — отбелязва тя. Гласът й звучи искрено. Преди да успея да отговоря, добавя: — Почвам вечерята. Сигурно си гладен — и се връща в къщата.

Седя до масата, а Либи чака изправена до готварската печка. Сотира разфасовано пиле в тигана и из кухнята се разнася ухание на лук и чесън. Аз пък съм взел душ и съм се преоблякъл в джинси и мека разкопчана риза. Чувствам се по-удобно облечен — жена ми не може да види голото ми тяло на дневна светлина.

— Как беше плуването? — пита ме тя.

За момент ми минава мисълта да й разкажа за играта на въображението ми в басейна отпреди няколко минути. Изкушавам се. Искам да бъда близък с жена си. Искам да споделям с нея неща, та дори това да е само отчаянието.

Не го правя, разбира се. Някои неща е по-добре да останат неизказани. Особено ако се отнасят до мъртвия ти син. Синът, когото си оставил да се удави.

— Идеално — казвам аз.

— Много се радвам. — Но не вдига поглед от пилето. И не звучи чак толкова радостна. Забила е поглед в тигана.

— Къщата е хубава — констатирам аз.

— Така ли? — Все така упорито гледа в тигана и отказва да ме погледна в очите.

— Но на теб не ти харесва тук… Нали?

Най-сетне ме поглежда:

— Харесва ми.

— Няма значение — тихо я успокоявам аз. — Няма да се задържим дълго тук.

Казвам го, за да я ободря. Но изражението й се променя. Изглежда обезпокоена.

— Какво означава това?

— Означава, че компанията е затънала. Парите в банката ще стигнат за седем седмици.

— Можеш пак да помолиш Тад за пари, нали?

— Разбира се, че мога да го помоля. Но той ще ми откаже. Всъщност вече го направи. — Спомням си раз говора с Тад в нощта, когато пристигнах във Флорида.