Мэтью Кляйн - Рестарт

Отнема ми точно 13 секунди, за да забележа димящото дуло. То е на първа страница: списък на доставчиците, на които „Тао Софтуер“ е плащала наскоро, с приложените суми. Нищо необичайно на първите няколко реда: $327 на магазина „Стейпълс“ за „офис консумативи“, $267 на „Бета Графикс“ за „копиране и репродуциране“, $847 на „Федерал Експрес“ за „пощенски услуги и доставки“.

Но четвъртият ред в списъка ме застрелва:

„Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ $48 000.

Само че това не е всичко. Пет дни по-рано има друго плащане на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“, като този път сумата е $26 500. А две седмици преди това преводът е на стойност $52 756. Всички трансакции са на основание „Маркетинг (изложения и експонати)“.

Задълбочавам се в отчета на Джоан. Общият разход по това перо е над три милиона долара. А отчетите й обхващат само една година назад. Плащано ли е на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ и преди това?

Хвърлям купа хартия на бюрото си и вдигам слушалката на телефона. Набирам вътрешния номер на Дейвид Перис.

Видял е името ми да се изписва на дисплея му, защото ми отговаря с щастлив тон:

Здрасти, Джим! — Звучи като вехнещ юноша, чиято възлюбена най-сетне му е позвънила. Какво мога да направя за теб?

— Можеш да дойдеш в офиса ми — осведомявам го аз без следа от любезност в гласа. Незабавно!

Появява се на входа на офиса ми секунди след като съм оставил обратно слушалката. Сигурно е прескачал като офис-Супермен бюра и работни клетки, за да стигне до мен толкова бързо. Завъртам се със стола си към него и гневно го поглеждам.

— Да, Джим? — казва Дейвид.

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — изричам аз.

Гледа ме с празен поглед.

Аз обаче продължавам мълчаливо да го пронизвам с моя.

— Извинявай…? — осмелява се той.

Повтарям му:

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“.

Опитвам се да запазя гласа си равен и лишен от емоции. Но вътрешно усещам прилив на триумф. Възможно ли е да се окаже толкова просто? Нима проблемите на „Тао“ се свеждат до един кривнал от правия път вице по маркетинга, който е присвоявал фирмени средства?

Нарича се фалшив доставчик. Намирал съм поне по един във всяка компания, която някога са ме наемали да спасявам. Ето как става номерът: престъпник наема пощенска кутия, отпечатва формуляр на професионално изглеждаща фактура, на който пише примерно „Акме офис консумативи“, и изпраща фактурата до отдел „Счетоводство“ на случайно избрана компания. Повечето малки фирми — без счетоводители на щат — просто плащат всяка представена им фактура. Сали от „Счетоводство“ винаги приема на вяра, че някой в компанията е купил някъде нещо. Фактурите по правило са за малки суми — $100 долара тук, $250 долара там. Но практикувано достатъчно дълго и върху достатъчно широка база компании, това позволява на престъпника да си живее доста добре.

Само че фалшивият престъпник, току-що разкрит от мен, е по-амбициозен. Това е вътрешна работа. Някой в „Тао“ изпраща фактури в счетоводния отдел, представяйки ги като заплащане за действително извършени услуги. Този престъпник вероятно има външен съучастник, някой, който е наел пощенска кутия на името на „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ и вдига телефона, когато някой в „Тао“ се усъмни и реши да се обади на мистериозната компания.

Сега Дейвид Перис ме гледа и ме чака да кажа още нещо. Когато разбира, че няма да го направя, той присвива очи неразбиращо:

Опасявам се, че не те разбирам, Джим.

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — казвам аз. — Това е доставчик. Отдел „Маркетинг“ — твоят отдел, ако не се лъжа? — пръска много пари за техните услуги. Кои са те? Какво правят за нас?

Дейвид изглежда озадачен. Поглежда към краката си, сбърчва вежди. Има отчаяното изражение на човек, който иска да достави някому удоволствие, но не знае как. Накрая признава:

— Съжалявам. Името ми е непознато.

— „Интернешънал Трейдшоу Сървисис“ — изричам аз за четвърти път. — От „Маркетинг“ са им платили над три милиона долара за последните дванайсет месеца.

Сега на лицето на Дейвид изпълзява намек на разбиране. Той осъзнава — може би за първи път — че е обвиняван в корпоративно присвояване.

— Не! — извиква, според мен прекалено силно. Стои на входа на офиса ми, в края на „арената“, а гласът му е от пронизителните. От мястото, където седя, не виждам много хора в офиса, но усещам, че фоновият шум моментално заглъхва. Разговорите замират, хората се вслушват във възбудата, излъчвана от стаята на шефа. Дейвид сигурно също усеща деликатната промяна. Приближава се една крачка по-наблизо и снишава глас. Сега говори по-тихо, но все така настойчиво: