— Ето телефонния номер казва Гордън. — Запиши си го — и ми диктува някакъв номер. Преструвам се, че го записвам.
— Записа ли го?
— Да.
— Продиктувай ми го.
Опаа…
— Добре — смутено казвам аз, — я ми го кажи още веднъж.
Прави го. Този път го записвам и успешно му го продиктувам.
— Казва се Лиаго — продължава Гордън. — Доктор Джордж Лиаго. Има солидни препоръки. И успешно лекува случаи като твоя. — Има предвид наркомани, вършили срамни, нечовешки, ужасни неща. — Той знае за програмата.
— Добре, Гордън — успокоявам го аз, — ще се опитам да намеря някакво време.
— Не, няма да се опитваш да намериш някакво време — имитира ме той, сякаш съм лигла, жалваща се от подгъва на новата си рокля. — Ще отидеш да го посетиш! Днес. Той очаква да му се обадиш.
Въздъхвам.
— Добре, Гордън. — Знам, че ме обича по неговия центурионски начин, но господи, този човек може да бъде истински трън в задника.
Гордън казва:
— Ще му се обадя утре. Ако дотогава не си го посетил, вземам самолета и лично ще те просна на леглото му за преглед.
И това не са празни думи. Преди две години, когато още се давех в лайната, пропуснах един от първите си прегледи при доктор Къртис. Гордън Крамер ми позвъни на мобилния, по някакъв начин откри къде съм, намери ме в хотел „Сейнт Риджис“, Сан Франциско, да се наливам с водки от минибара и да сменям курвите като дъвка. Дойде, нокаутира ме, смъкна ме някак в подземния паркинг на хотела и ме закова с белезници за тръбата на противопожарната пръскалка. Остави ме сам да се „проветря“ в продължение на три часа в паркинг зона 4С, която се опитвам да избягвам и до днес, когато се озова в хотел „Сейнт Риджис“. След това се върна, натика ме в колата си и лично ме откара до кабинета на доктор Къртис. Остана да чака в приемната и ме върна обратно, за да ме предаде в ръцете на Либи.
— Знаеш, че ще го направя — казвам му аз. Последното нещо, което искам, е Гордън Крамер да долети, да нахлуе в „Тао“ и да ми сложи белезници пред очите на моите софтуерни инженери.
— Обещай ми да му се обадиш. Той вече те чака.
— Обещавам. Ще го направя още днес, ако има свободен час.
— Ще има свободен час — простичко ми казва Гордън. Което ме кара да се питам дали не е заплашил да окове и доктор Лиаго.
— Ще отида.
— Браво, момчето ми.
— Ти си проклет кучи син, Гордън Крамер!
— На това му казват жестока любов, синко. Ако бяхме нормални, нямаше да водим този разговор. Дори нямаше да се познаваме.
Пладне е и аз се измъквам от офиса, за да посетя доктор Лиаго. Гордън се бе оказал прав: докторът знаеше, че ще му се обадя — очакваше позвъняването ми — и за мое огромно разочарование имаше свободен час точно днес. Фактът, че Гордън бе успял да извърти този номер — манипулирането от пет хиляди километра разстояние на графиците на двама много заети и скъпоструващи люде, е доказателство за властта и авторитета му.
Минавам покрай Аманда, този път в посока навън. Надявам се да се измъкна, преди да ме е забелязала. Но тя вдига поглед и ме запитва:
— Обяд?
— Среща — късо обяснявам аз.
— Добре — също двусрично, но го чувам в гласа й: двайсет и четири часа след като ни сгълча за работното време, новият ни директор излиза на лежерен обяд.
Казвам:
— Ще се върна точно след един час.
— Добре, Джим.
— И не е обяд, а преглед.
— Добре, Джим. — Лицето й уж е безизразно, но ме гледа през трагично прихлупените си клепачи. Погледът и е от онези, които те изпълват със съмнения в себе си.
Насочвам се към вратата.
Обажда се зад гърба ми:
— Приятен обяд.
Обръщам се, готов да повторя, че не става дума за обяд. Но тя ми намига и се усмихва. Малката учрежденска телефонна централа пред нея иззвънява с мек тон, тя сваля поглед, натиска бутон и приема обаждането:
— „Тао Софтуер“. С кого да ви свържа? — Махва ми за довиждане и отмества поглед, за да ми спести възраженията.
Шосе 876 е селски 4-лентов път, който цепи направо през центъра на нищото. Земята наоколо е равна и гледката се простира направо до края на вечността — шубраци и кипариси, дупки в земята и блата. Минавам покрай билборд, издигащ се над ниската растителност. Сякаш с единствената цел да ми напомни колко далече съм от Силициевата долина, той представлява реклама на баптистка църква. Изображение на пламъци, облизващи едри главни букви, които изписват: „Адът съществува“. Не че това ми казва нещо, което не знам.
Петнайсетте мили ми се струват безкрайни, но пътят най-сетне навлиза в рядко населен квартал — огради от надлъжно сковани трупи, флоридски бунгала, стари, зле поддържани къщи във викториански стил. Намирам Чърчил Стрийт номер 23 — това е адресът, който съм си записал — и спирам пред жълта викторианска къща, която — ако се намираше в привлекателен за туристите град — може би щеше да бъде в състояние да предлага легло и закуска на не лошо ниво. Но понеже се намира в непривлекателен за туристите град, вместо това представлява прекомерно голям домашен кабинет, от който те побиват тръпки.
Читать дальше