Мэтью Кляйн - Рестарт

— Не е сатаната — с равен глас й обяснявам аз. — Това е сатир. Получовек, полукозел. Иде от гръцката митология, сещаш ли се, Аманда?

— Не.

— Обичат вино.

— Виж ти.

— И да танцуват голи в гората. И музика.

— Хмм… — казва тя, но усещам, че интересът й бързо чезне.

— Аманда, не трябва ли да си на рецепцията?

Тя прави превзет реверанс и без дума повече напуска офиса ми.

Седя зад новото си бюро. Разтворил съм пред себе си старите маркетингови материали на „Тао“ — струващ почти половин милион долара комплект от лъскави папки, трицветни вложки и гланцирани брошури — офсетово отпечатана стръв. Материалите обясняват как програмата „Пи Скан“ на „Тао Софтуер“ може да идентифицира лицата на всяка фотография. Продължава се с описание как благодарение на технологията на „Тао“, компаниите за онлайн медии могат да съживят социалните мрежи, да засилят „педантичността“ на потребителите (звучи отблъскващо), да намалят броя на фалшивите акаунти и да накарат клиентите да си отварят очите. Бях се надявал, че ще можем да спестим някой долар, като използваме този стар маркетингов материал за новите ни клиенти — международните банки, но тези изрази за педантичността и отварянето на очите правят това малко вероятно.

Мобилният ми телефон иззвънява. Поглеждам екрана, но името не ми е познато.

— Джим Тейн — представям се аз.

— Джим Тейн — изстрелва в обратна посока висок дрезгав глас, — как я караш?

Това е Гордън Крамер. Гордън ми е наставник, което в моя случай означава нещо между скъп приятел и наблюдаващ служител.

— Гордън — казвам аз, — радвам се да чуя гласа ти.

Познавам Гордън от седем години. Той присъстваше на първата ми среща в мазето на Асоциацията на младите християни в Сан Хосе, където отидох доброволно в нощта, когато осъзнах, че ще умра, ако не се изчистя. По някаква причина не ме изостави въпреки всичките ми усилия да се отърва от него. Нещо повече, с течение на годините се сближихме. Може би защото е бивш полицай като баща ми. Има нещо познато и успокоително в присъствието му — габаритите, посребрялата му коса и изморените, видели всичко очи.

— Обаждам се ей така, контролно — съобщава Гордън.

— Чувствам се прекрасно.

— Нещо по-особено?

Пита ме дали съм пил, пушил трева, залагал или изневерявал на Либи… или дори дали съм мислил да го направя.

— Добре съм — повтарям аз.

— Хубаво… хубаво. — Къса пауза: — Работата напрегната ли е?

— Малко.

— Защото, сещаш ли се, случва се тогава.

— Знам.

— В офиса си супермен, но напрежението расте и ти трябва малко помощ, начин да изпуснеш парата.

Ясно — казвам аз. Трудно е да се води откровен разговор с Гордън за порока ми с кристалния мет, когато седя в офис с широко разтворена врата. Хората имат склонност да се заслушват в телефонните разговори на своите шефове. Така че ми се струва разумно да не настоявам на висок глас, че проблемът ми с наркотиците е под контрол.

— Не можеш да разговаряш свободно, нали? — досеща се Гордън, вечният полицай.

— Точно така — разяснявам му ситуацията аз.

— Хубаво. Ще говорим пак по-късно. Между другото, намерих ти онзи телефонен номер.

— Кой телефонен номер?

— Не се преструвай, че не знаеш за какво, по дяволите, ти говоря — изревава той.

Господи… Бях обещал на Гордън да посетя нов психоаналитик веднага щом пристигна във Флорида, ако ми намери такъв, когото одобрява.

Гордън не е типичният 12-стъпков спонсор. Не приема дивотиите за силата на Бог при излекуването на наркоман. Дай му наука, доктори и лаборатории, из които ходят хора в бели престилки. Иска психиатри и терапия. Когато се разбра, че не мога да преживея смъртта на Коул — бях буквално парализиран от нея, където и да погледнех, виждах картината с плаващото му във ваната тяло, — точно Гордън реши да ме изпрати при доктор Къртис — внушителна лесбийка с дрезгав от цигарите глас. След няколко сеанса на сополиви разкрития аз омекнах и се съгласих да се подложа на хипнотерапия. Това ми помогна. Или поне така мисля. Сега кошмарите ме спохождат предимно нощем. През деня… още не мога да го забравя.

— Знам за какво говориш, Гордън — въздъхвам аз. Доктор Къртис ми помогна много, но мисълта да започна отново с някого, когото въобще не познавам, малко ме притеснява. А и как да намеря време за преглед? Отзад на клепачите ми е залепено магическо число и в този момент това е единственото, което виждам. Седем. Като във филма „Седем дни в брой“.