Мэтью Кляйн - Рестарт

Изражението на лицето му леко се променя. Възелът на веждите му се разплита. Започва да разбира.

Продължавам:

— От сега нататък ще продаваме продукта си на банките. Там са парите, нали така? Преставаме да сме компания за потребителски продукти. Минаваме в корпоративния бранш. Считано от днес нататък, ще маркетираме продукта като предназначен за охранителната сфера. Всички обичат охраната, а най-много от всички я обичат банките. Ще го наречем различно. Измисли нещо грабващо. Технология за обработване на самоличност. Нещо подобно.

— Хмм… — проточва той. Много му се иска да ми опонира, но дори той усеща, че в онова, което му казвам, има нещо.

Продължавам:

— И ето сега най-хубавото. Не се налага да променяме самия продукт. Сменяме само маркетинговата стратегия. Преоткриваме себе си. Ставаме нещо друго. Отсега нататък ставаме лидерът на Технологията за управление на идентифицирането — ТУИ. Ти си нашият експерт по продажбите, Дом. Измисли някаква абсурдна история как работи технологията ни, за да помогнем на банките: ще идентифицираме клиентите им в мига, в който влязат през вратата, ще ликвидираме кражбата на самоличност и тъй нататък. Попълни празните полета.

Вандербек обмисля чутото.

— Всъщност идеята е доста добра — признава накрая той. — ТУИ… харесва ми.

— Така че… имаш ли някакви контакти?

— Контакти.

— Някой в банкирането за физически лица? Трябва да ни поканят на среща. Колкото е възможно по-скоро. Ще организираш ли нещо на възможно най-високо ниво?

— Може би. — Той се замисля. — Да, всъщност, да!

— Искам да присъствам на срещата. Организирай я. Тази седмица. Не ме интересува с кого. Стига да е упълномощен да подпише чек за половин милион долара.

Дом отмята назад глава и весело се изсмива, сякаш съм най-забавният човек, когото някога е срещал очарователен компаньон!

Понеже съм бил вице по търговските въпроси — е, макар и отдавна знам отлично как се чувства. Седял съм на стола му: да се опитваш да продадеш нещо, което не съществува, да се съобразяваш с бъркащ се в чуждите работи шеф, който иска да участва в следващата делова среща, най-сетне да бъдеш инструктиран, че трябва да намериш някого, който да подпише чек за половин милион долара. Де да ставаше толкова лесно.

Изчаквам смехът му да затихне. Накрая той сваля погледа си върху мен. Приятелски поглед и дружелюбна усмивка. Но аз ясно мога да прочета мислите му: ще ме изтърпи още седем седмици и ако успеем, ще си припише заслугата за успеха, а ако се провалим, ще ме обвини за неуспеха.

Сещам се, че това като нищо може да е стратегията и на Тад Билъпс. Слагаш бивш наркоман на руля на затъваща компания, седиш встрани и гледаш какво ще се получи.

Дом великодушно махва с ръка:

— Както кажеш, шефе.

— Значи ще организираш среща за продажба?

— Утре.

— Благодаря — ставам и му протягам ръка. Стискаме ръце.

Той е на моя страна. Засега.

Моля Аманда да ми помогне да си намеря постоянно бюро. Тя ме повежда из „арената“. Първоначално ми предлага да взема просторния ъглов офис на предишния генерален директор Чарлз Адамс. Но аз се опъвам. И не просто защото съм суеверен и от съдбата му ме побиват тръпки… макар, честно казано, да го има и това. А защото големият ъглов офис изпраща лошо послание на служителите.

Не, няма да стане. Казвам на Аманда, че искам нещо по-малко показно. Избираме невзрачен кабинет с размерите на дрешник без никакви външни прозорци, непосредствено до тоалетната. Мястото е най-нежеланото в сградата и това го прави идеално за моите цели.

Пред погледа на Аманда започвам да подреждам бюрото си. Това означава: отварям куфарчето, изваждам от него тетрадка със спирала и слагам диагонално върху първата празна страница два молива „Тикондерога, номер 2, мек“. До нея поставям острилка за моливи на батерия. Накрая изваждам от куфарчето фотографията на мен и жена ми. Нея слагам в далечния ъгъл на бюрото.

Аманда се навежда и я разглежда с подчертан интерес.

— О! Хубава снимка — казва тя по начин, издаващ, че мисли точно обратното.

— Да — съгласявам се аз. — И понеже усещам, че трябва да обясня, се оправдавам за фотографията. — Истината е, че не донесохме с нас много снимки. Взехме много малко багаж.

— Това жена ти ли е? — пита тя.,

— Либи.

— Изглежда толкова щастлива — казва безизразно.

За първи път осъзнавам, че Аманда може би има чувство за хумор.

— И какъв е този сатана на фона? — не се уморява тя.